Грегъри Робъртс - Шантарам

— Как е Тарик?

— Тарик е много добре, нушкур Аллах. Благодарим на Бога.

— Мъчно ми е за него. Чудесно дете е. — Мъчно ми беше за него, както ми беше мъчно за собствената ми дъщеря. За семейството ми. За приятелите.

— И на него му е мъчно за теб — произнесе Кадер бавно и сякаш със съжаление. — Кажи ми, Лин, какво искаш ти? Защо си тук? Какво всъщност искаш тук, в Бомбай?

Наближавахме паркираната му кола. Назир изтича напред на късите си дебели крака да отвори вратите и да запали мотора. Двамата с Кадер стояхме един срещу друг и се гледахме в очите.

— Искам да бъда свободен — казах.

— Но ти си свободен — отвърна той.

— Не съм.

— За Австралия ли говориш?

— Да. Не е само това, но най-вече е това.

— Не се тревожи — каза той. — В Бомбай нищо лошо няма да ти се случи. Давам ти дума. Никаква беда няма да те сполети, докато носиш на врата си медала с името ми и докато работиш за мен. Тук си на сигурно място, иншаллах .

Той ме хвана за ръцете и промълви благословия, също както направи със съдържателя на „Саурабх“. Придружих го до колата и го изчаках да се качи. Някой беше надраскал името Сапна на една мръсна стена наблизо. Боята беше доста прясна, на не повече от седмица. И да беше забелязал, Кадер не го показа с нищо. Назир затръшна вратата и заобиколи тичешком колата.

— Другата седмица искам да започнеш при моя приятел Гани с паспортите — каза Кадер. Назир форсира мотора в очакване да му наредят да тръгне. — Мисля, че бизнесът с паспортите ще те заинтересува.

Усмихваше ми се, когато Кадер потегли, но всъщност най-дълго в съзнанието ми остана намръщената физиономия на шофьора. Този човек явно ме мразеше и рано или късно трябваше да се изясня с него. Това, че чаках с нетърпение да се сбием, свидетелстваше колко объркан и самотен се чувствах. Беше по-нисък от мен, но по-силен и може би малко по-тежък от мен. Знаех си, че ще стане хубав бой.

Сложих бъдещото сбиване в графа „предстоящи и неизбежни“, спрях такси и отидох в квартал „Форт“. Търговският район с печатници, книжарници, складове и занаятчийски работилници, известен просто като „Форта“, обслужваше околните квартали с офиси. Неговите сгради и тесни улички бяха сред най-старите в града. Атмосферата на друга епоха, епохата на колосаните официалности, все още изпълваше тези адвокатски фирми, издателства и други учреждения, в които хората си изкарваха хляба с ум, извадили късмета да се хвалят с адрес във „Форта“ от няколко десетилетия насам.

Сред по-новите във „Форта“ беше и туристическата агенция, собственост чрез посредници на Кадербай. Неин управител беше Маджид Рустем. Тя уреждаше пътуванията на хиляди мъже и жени, работещи в страните в Залива. Законната й дейност включваше осигуряване на самолетни билети, визи, разрешения за работа и квартири. На черно агентите на Маджид уреждаха завръщащите се работници да пренасят от сто до триста грама злато на човек — верижки, гривни, пръстени и брошки. То пристигаше в пристанищата на Залива от къде ли не. Част от него беше закупено законно на едро, друга голяма част — бе откраднато. Наркомани, джебчии и взломаджии от цяла Европа и Африка задигаха златна бижутерия и я продаваха на наркопласьорите и търговците на крадени вещи. Процент от това злато, откраднато във Франкфурт, Йоханесбург или Лондон, чрез черно борсаджиите попадаше в пристанищата на Залива. Хората на Кадер в Дубай, Абу Даби, Бахрейн и всички останали столици от Залива го претопяваха в дебели гривни, ланци и брошки. Срещу малко заплащане гастарбайтерите на връщане в Индия се окичваха с бижутата, а нашите хора им ги събираха на международното летище в Бомбай.

Всяка година туристическата агенция във „Форта“ уреждаше пътуванията на поне пет хиляди работници. Златото, което внасяха те, беше претопявано при нужда в малка работилница до агенцията, а после го продаваха по целия Жавери базар или на пазара за бижута. Печалбата от тази част на операциите със злато беше повече от четири милиона долара годишно, без данъци, и директорите на Кадер до един бяха богати и уважавани хора.

Проверих персонала на туристическа агенция „Трансакт“. Маджид го нямаше, а тримата управители бяха заети. Когато научих как е организирана контрабандата на злато, предложих да се компютъризира архивът и да се поддържа база данни на гастарбайтерите, осъществили успешно по една мисия. Кадер одобри предложението и мъжете усърдно започнаха да прехвърлят данните от папките в компютрите. Проверих работата им и останах доволен. Поговорихме, Маджид не се появи и аз отидох да го потърся в съседната златарска работилничка.