Грегъри Робъртс - Шантарам

— Добре, добре. Значи Вселената се движи към Господ или към някаква Върховна сложност. Всичко, което помага на това, е добро. Всичко, което му пречи, е зло. Но това за мен все още не разрешава проблема кой преценява злото. Как да узнаем ? Как да разберем дали всяко едно нещо, което вършим, ни води нататък, или ни възпира?

— Добър въпрос. — Кадер стана и разглади гънките на свободния си ленен панталон и дългата до коленете памучна риза. — Всъщност, това е правилният въпрос. И когато му дойде времето , ще ти дам добър отговор.

Той се обърна към тримата рибари, които станаха заедно с него и вежливо изчакаха. Изпълни ме самодоволство, че успях да го озадача с въпроса си, но тази горделива надежда се разсея, докато гледах как разговаря с босоногите рибари. Всяка дума, изречена от Кадер, бе изпълнена с толкова неоспоримост, в този човек имаше такава решителна, необорима увереност, че тя насищаше и твореше дори мълчанията му. Знаех, че моят въпрос има отговор. Знаех и че той щеше да ми го даде, когато преценеше, че му е дошло времето.

Застанал до него, аз подслушвах разговора. Той ги питаше дали имат оплаквания, дали някой тормози бедняците на кея. Когато му казаха, че засега няма такива, той ги разпита каква работа се намира и дали работните места се разпределят честно сред най-нуждаещите се. След като го увериха и в това, той попита за семействата и децата им. Най-накрая поговориха за работата в риболовната флотилия на Сасун док. Те му разказаха за бурните, големи като планини вълни, крехките лодки, приятелствата, възникващи в морето, и за приятелите, изгубени в морето. Той им разказа за единствения път, когато бил плавал в дълбоки води по време на свирепа буря в дълга дървена рибарска лодка. Описа им как се вързал за лодката и как пламенно се молил, докато не съзрели суша. Те се засмяха, а на сбогуване се опитаха почтително да докоснат нозете му, но той ги хвана един по един за плещите и ги изправи, а след това се ръкува с всекиго. Когато си тръгнаха, те вървяха с изправен гръб и високо вдигната глава.

— Как се сработихте с Халед? — попита ме Кадер, докато се връщахме от пристана.

— Много добре. Аз го харесвам. Хареса ми да работя с него. Щях да продължа, ако не беше ме пратил при Маджид.

— А там как върви? Как е с нашия Маджид?

Подвоумих се. Карла ми беше казала, че мъжете разкриват мислите си, когато извръщат поглед, и чувствата си, когато се двоумят. При жените , беше казала тя, е обратното .

— Уча, каквото ми трябва. Той е добър учител.

— Но с Халед Ансари установи по-тясна връзка, нали?

Вярно беше. Халед беше гневен, една част от сърцето му винаги беше изпълнена с омраза, но го харесвах. Маджид беше любезен, търпелив и щедър към мен, но към него не изпитвах нищо, освен смътно, тревожно безпокойство. След четири месеца в чейнчаджийския бизнес Кадербай реши, че трябва да изуча друг занаят — контрабандата със злато — и ме изпрати при Маджид Рустем. В къщата му с изглед към морето сред охолния елит на „Джуху Бийч“ открих многобройните начини, по които внасяха нелегалното злато в Индия. Формулата на Халед за алчността и контрола важеше и за този занаят. Строго налаганият правителствен контрол върху вноса на злато се разбиваше в неутолимата жажда на Индия за жълтия метал.

Прошареният Маджид контролираше основния внос на злато на Кадер и въртеше бизнеса от близо десет години. С неизтощимо търпение той ме учеше на всичко, което според него трябваше да знам за златото и изкуството на контрабандата. Тъмните му очи ме гледаха изпод сивите рунтави вежди, докато ме учеше час след час. Макар че командваше голям брой яки мъжаги и при нужда можеше да е безмилостен с тях, влажните му очи ме гледаха с доброта. И въпреки всичко не изпитвах към него нищо, освен онази пророческа тревога. Всеки път, когато си тръгвах от дома му, ме изпълваше облекчение — облекчение, което отмиваше ехото на гласа му и образа на лицето му от мислите ми така, както водата би отмила петно от ръцете ми.

— Не. Няма връзка. Но той е добър учител, както казах.

— Линбаба… — плътният глас на Кадер избоботи името, с което ме наричаха обитателите на бордея. — Харесваш ми.

Изчервих се. Все едно собственият ми баща беше произнесъл последните две думи. А баща ми никога не беше ги казвал. Властта, която притежаваха тези прости думи, властта, която притежаваше Кадер над мен, ме накара да осъзная колко ловко и цялостно бе заел ролята на бащата в живота ми. В най-съкровените тайни дълбини на сърцето малкото момче, което бях, си мечтаеше Кадер да е мой баща, моят истински баща.