Грегъри Робъртс - Шантарам

— Доволен съм и на думата ти — казах аз и наистина бях доволен само да бъда в компанията му и единствен да разполагам с вниманието му.

— Да продължим. Нито едно от тези неща, никой от тези процеси, никое от тези свързвания не биха могли да се опишат като „случайни събития“. Вселената има своя природа , сама по себе си, нещо като човешката природа, ако искаш. И в нейната природа е да съчетава, да строи и да става все по-сложна. Непрекъснато го прави. При подходящи обстоятелства частиците материя винаги ще се свързват в по-сложни структури. И този факт за природата й, този стремеж към подреденост и свързване на подредени неща, си има име. В западната наука го наричат тенденция към усложнение и такова е устройството на Вселената.

Трима рибари, облечени в лунги и потници, се приближиха стеснително. Единият носеше две телени кошници с чаши вода и топъл чай. Другият стискаше чиния със сладки ладу. Третият държеше шилом и две голи чарас в протегнатите си ръце.

— Ще пиете ли чай, сър? — попита учтиво единият на хинди. — Ще попушите ли с нас?

Кадер се усмихна и кимна. Мъжете бързо ни подадоха чаши с чай — на Кадер, на Назир и на мен, приклекнаха на земята и приготвиха шилома. На Кадер бе предоставена честта да запали лулата, а на мен — вторият „дум“. Лулата обиколи всички два пъти и последният мъж изтръска пепелта и издиша думата „Калаасс… Свърши…“ заедно със синята струйка дим.

Кадер продължи да ми говори на английски. Сигурен бях, че мъжете не го разбират, но те останаха с нас и не сваляха очи от лицето му.

— Да продължа по тази тема, Вселената такава — каквато я познаваме, и всичко, което можем да научим за нея, потвърждават, че тя става все по-сложна. Така е, защото такава е нейната природа. Тенденцията към усложнение я е довела от почти съвършена простота до степента на сложност, която виждаме около нас, накъдето и да погледнем. Вселената винаги го прави. Тя винаги се движи от простото към сложното.

— Мисля, че знам накъде биеш.

Кадер се засмя и рибарите също се засмяха.

— Вселената… — продължи той. — Тази Вселена, която познаваме, е започнала от почти абсолютна простота и става все по-сложна от близо петнайсет милиарда години. След още милиард години ще е още по-сложна от днес. След пет милиарда, след десет милиарда — неизменно ще се усложнява. Тя се движи към… нещо . Към някаква върховна сложност. Ние може да не стигнем дотам. Един водороден атом може да не стигне дотам, едно листо, един човек, една планета може да не стигнат дотам, до тази върховна сложност. Но всички ние се движим към нея — всичко на света се движи към нея. И тази окончателна сложна структура, онова, към което се движим, аз избирам да нарека Бог. Ако тази дума „Бог“ не ти допада, го наричай „Върховната сложност“. Както и да го наречеш, цялата Вселена се движи към него.

— Вселената не се ли управлява много повече от случайността? — попитах. Усещах накъде клонят доводите му и търсех начин да ги отбия. — Ами гигантските астероиди и прочие? Ние, искам да кажа нашата планета, можем да бъдем разбити на парченца от някой гигантски астероид. Всъщност съществува статистическа вероятност за мащабни сблъсъци. И щом нашето Слънце угасва — а един ден то ще угасне — това не е ли противоположно на сложността? Ако цялата тази сложна планета бъде разбита на атоми, а Слънцето ни угасне, как се вписва това в движението към сложността?

— Добър въпрос — отвърна Кадербай и щастлива усмивка разкри редица кремави зъби с малка цепка в средата. Дискусията му доставяше удоволствие и осъзнах, че никога досега не съм го виждал толкова оживен и възторжен. Ръцете му блуждаеха из въздуха, илюстрираха едни твърдения и подчертаваха други. — Вярно, нашата планета може да бъде разбита, а един ден нашето прекрасно Слънце ще угасне. Но ние, доколкото знаем, сме най-развитият израз на сложността в нашата част на Вселената. Несъмнено ако бъдем унищожени, ще е голяма загуба. Ще е ужасно прахосничество на цялото това развитие. Но процесът ще продължи. Ние самите сме израз на този процес. Телата ни са деца на всички угаснали преди нас слънца и звезди, създали атомите, от които сме съставени. И ако бъдем унищожени — от астероид или от собствените си ръце, то някъде другаде във Вселената нашето равнище на сложност, това равнище на сложност, притежаващо съзнание, способно да разбере процеса, ще бъде дублирано. Не говоря за хора точно като нас. Искам да кажа, че някъде другаде във Вселената ще се развият мислещи същества, също толкова сложни, колкото нас. Ние ще престанем да съществуваме, но процесът ще продължи. Може би това се случва в милиони светове и сега, докато разговаряме. Всъщност, твърде е вероятно да се случва навсякъде из Вселената, защото тя е така устроена .