Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ти вярваш ли в чудеса?

— Разбира се, че вярвам. В душата си всички ние вярваме в чудеса.

— Боя се, че аз не вярвам — заявих усмихнато.

— Убеден съм, че вярваш — настоя той. — Не би ли казал например, че освобождаването ти от затвора „Артър Роуд“ беше чудо?

— Трябва да призная, че по онова време ми се струваше , че е чудо.

— А когато избяга от затвора в родината си Австралия, не стана ли по чудо? — попита той тихо.

За пръв път споменаваше бягството ми. Сигурен бях, че знае, разбира се. Сигурен бях и че много пъти е мислил за него. Но открито повдигайки темата, той засягаше истинската същност на моето спасение от затвора „Артър Роуд“: че ме е спасил от два затвора — от този в Индия и от онзи в Австралия — и че съм му задължен двойно.

— Да — отвърнах бавно, но убедено. — Струва ми се, че стана по чудо.

— Ако не възразяваш, искам да кажа, ако не е болезнено за теб, бих искал да ми разкажеш за бягството от австралийския затвор. Бих ти споделил, че го намирам за очарователно, по мои лични причини, и съм дълбоко впечатлен.

— Нямам нищо против да говоря за това — отвърнах, като го гледах в очите. — Какво искаш да знаеш?

— Защо избяга?

Само Кадербай би ми задал този въпрос. Хората в Австралия и Нова Зеландия ме разпитваха за бягството — искаха да знаят как съм се измъкнал и как живеех като беглец. Но само Кадер ме попита защо съм избягал.

— В затвора имаше наказателно отделение. Началниците му — не всичките, но достатъчно — бяха смахнати. Мразеха всички ни. Бяха се побъркали от омраза към нас. Не знам защо, нямам обяснение. Просто там беше така. Измъчваха ни почти всяка нощ. Аз се съпротивлявах. Трябваше да се боря против тях. Такъв ми е характерът, предполагам. Не съм човек, който би ги търпял без съпротива. Разбира се, заради това много повече си патех. И ме… ами, обработиха ме, и то… доста тежко. Бях там, долу, в наказателното отделение, за кратко, но присъдата ми беше дълга и знаех, че рано или късно ще намерят повод да ме пратят пак долу или аз глупаво щях да им го дам. Не беше трудно, повярвай. Мислех, че когато ме вкарат, отново ще ме измъчват и аз пак ще се съпротивлявам, и сигурно ще ме убият. И затова… избягах.

— Как го направи?

— След последния побой ги оставих да се подлъжат, че са ме пречупили. Затова ми възложиха работа, каквато даваха само на смазаните хора. Работех близо до предната стена на затвора, бутах количка и правех ремонти. И когато дойде моментът, избягах.

Той слушаше, а аз му разказвах. Докато говорех, продължавахме да се храним. Кадер не ме прекъсваше. Гледаше ме проницателно и усмихнатото сияние в очите му отразяваше огъня в моите. Като че начинът, по който разказвах, му харесваше колкото самата история.

— Кой беше другият — онзи, дето е избягал заедно с теб?

— Другият лежеше за убийство. Беше добър човек, много сърдечен.

— Но защо не останахте заедно?

— Не — отвърнах и погледът ми за пръв път се отклони от очите на Кадер. Обърнах се към входа на ресторанта и се загледах в ритмичния неспирен поток от хора на улицата. Как бих могъл да обясня защо оставих приятеля си след бягството и продължих сам? Та аз самият не знаех. Реших да му разкажа фактите и да го оставя да ги тълкува, както иска.

— Първо живяхме с една рокерска банда извън закона, група мъже на мотори. Водачът им имаше млад брат, който беше в затвора. Храбро момче беше. Около година преди да избягам, той ядосал един много опасен човек само заради храбростта си. Намесих се и спасих момчето от убийство. Когато то разбра, каза на брат си. Големият брат, водачът на рокерската банда, обяви, че ми е длъжник. Когато избягах, отидох да живея при него и бандата му. Взех с мен и приятеля си. Дадоха ни пистолети, дрога и пари. Пазеха ни и ни подслониха през първите тринайсет денонощия, докато полицията се скъсваше да ни търси из целия град.

Млъкнах и забърсах остатъците от храна с парче роти от грахово брашно. Кадербай дояде храната в чинията си. Дъвчехме енергично и се гледахме, а в очите ни блещукаха мисли и въпроси.

— През тринайсетата нощ след бягството ни, докато още се криех при рокерската банда, внезапно ме обзе непреодолимо желание да посетя един човек, мой бивш преподавател — продължих най-сетне. — Той четеше лекции по философия в университета в моя град. Беше еврейски интелектуалец, великолепен човек. В града, в който израснах, много го уважаваха. Но колкото и да беше великолепен, още не знам защо отидох да го видя. Не мога да го обясня — всъщност и днес още не го разбирам. Просто трябваше да говоря с него и чувството беше толкова силно, че не можех да му се противя. И така, прекосих целия град и рискувах живота си, за да го видя. Той каза, че очаквал аз да го посетя и ме чакал да дойда. Каза ми, че най-напред трябва да се откажа от оръжията. Опита се да ме убеди, че те не са ми нужни и че ако не се отърва от тях, ще ми донесат нещастие. Каза ми, че трябва да се откажа от въоръжените грабежи и никога повече да не крада. Каза, че съм си изплатил дълга за извършените престъпления, но ако някога пак го повторя, веднага ще ме убият или заловят. „Каквото и да се налага да вършиш, за да останеш на свобода, никога повече не извършвай това престъпление“ — така каза. Искаше да се разделя с приятеля си, защото щели да го хванат със сигурност, и ако съм с него, ще хванат и мен. И ме посъветва да тръгна по света. „Казвай на хората, колкото имат нужда да знаят“ — помня, че се усмихваше, като го изрече, все едно беше нищо работа. — „И искай от хората помощ. Ще се справиш… Не се тревожи… Твоят живот е велико приключение и то едва сега започва…“