Грегъри Робъртс - Шантарам

— Халед, това ще те убие, да знаеш.

— Пуша прекалено много, значи. Е, какво ми пука? Никой няма да живее вечно.

— Не ти говоря за цигарите, а за онова вътре в теб, което те кара да пушиш непрекъснато. Говоря за онова, което сам си причиняваш с омразата към света. Някога един човек ми каза, че ако превърнеш сърцето си в оръжие, накрая неизменно насочваш дулото към себе си.

— Точно пък ти ли ще ми четеш нравоучения, братко — позасмя се той с онзи, тъжния смях. — Ти не си точно шибаният Дядо Коледа, Лин.

— Знаеш ли, Кадер ми разказа… за Шатила.

— И какво ти каза?

— Че… че си загубил там семейството си. Сигурно ти е било много тежко.

— Ти какво знаеш за това?

Въпросът му не прозвуча обидно и не беше зададен агресивно, но в него имаше прекалено много скръб, прекалено много болка и не можех да го подмина.

— Знам за Сабра и Шатила, Халед. Цял живот съм се интересувал от политика. По онова време, когато се случи, аз вече бях беглец, но всеки ден следях новините, месеци наред. Беше… Беше съкрушително.

— Някога бях влюбен в една еврейка, знаеш ли? — попита Халед. Не му отговорих. — Тя беше… беше красавица и умна… Може би… Не зная, може би никога няма да срещна по-мило създание от нея. Това беше в Ню Йорк, следвахме заедно. Техните бяха евреи реформатори, поддържаха Израел, но бяха против окупацията на териториите. Бях с това момиче и я любех в нощта, когато баща ми починал в израелския затвор.

— Не може да се обвиняваш за това, че си бил влюбен, Халед. Не може да се обвиняваш и за онова, което други са сторили на баща ти.

— О, мога, разбира се — и той отново ми се усмихна с онази малка и тъжна усмивка. — Както и да е, заминах си, тъкмо навреме за Октомврийската война — онази, която израелците наричат войната на Йом Кипур. Смазаха ни. Заминах за Тунис и там се обучих. Започнах да се бия и продължих да се бия чак докато стигнахме Бейрут. Когато израелците нахлуха, спряхме в Шатила. Цялото ми семейство беше там и мнозина от някогашните ми съседи. Всички те, всички ние, всички бяхме бежанци и нямаше къде да отидем.

— Евакуираха ли те с другите бойци?

— Да. Не можеха да ни победят и затова сключиха примирие. Напуснахме лагерите — с оръжие, за да им покажем, че не сме победени. Марширувахме като войници и стреляхме начесто във въздуха. Убиха няколко души само защото ни гледат. Беше налудничаво, като парад или някакво смахнато празненство, разбираш ли? А после, когато ни нямаше, те нарушиха всичките си обещания и вкараха в лагерите фалангистите, които избиха всички старци, жени и деца. Всички загинаха. Цялото ми семейство. Всички, които оставих. Дори не знам къде са телата им. Скриха ги, защото знаеха, че това е военно престъпление. А ти мислиш… мислиш, че трябва да го отхвърля ли, Лин?

Гледахме морето, от паркинга на стръмното възвишение над Крайбрежния булевард се виждаше част от плажа Чоупати. Под нас първата вълна от семейства, двойки и млади мъже, излязла за вечерта, си опитваше късмета в хвърляне на стрелички и стрелба по балони, прикрепени към мишена. Сладоледаджиите и продавачите на шербет се провикваха от натруфените си сергии подобно на райски птици, които си търсят другарка.

Омразата, обвила сърцето на Халед, беше единственото нещо, за което спорехме. Бях отгледан сред приятели евреи. В Мелбърн, града, в който съм израснал, имаше голяма еврейска общност. Мнозина от тях бяха оцелели от Холокоста. Майка ми беше прочута в кръговете на фабианските социалисти и привличаше ляво настроени интелектуалци от гръцката, китайската, немската и еврейската общност. Много от приятелите ми учеха в еврейско училище — колежа „Маунт Скопъс“. Израснах с тези деца — четяхме едни и същи книги, харесвахме едни и същи филми и музика, марширувахме заедно в подкрепа на едни и същи каузи. Някои от тях бяха сред малцината, които не ме изоставиха, когато животът ми се разпадна в мъки и срам. Всъщност приятелят, който ми помогна да напусна Австралия след бягството от затвора, беше евреин. Уважавах ги и ги обичах, възхищавах се на всички тези приятели. А Халед мразеше всички израелци и всички евреи на света.

— Това е все едно да намразя всички индийци, само защото няколко индийци са ме измъчвали в индийски затвор — казах тихо.

— Не е същото.

— Не казвам, че е същото. Опитвам се да… Виж, когато ме приковаха на стената в „Артър Роуд“ и започнаха да ме обработват, това трая часове. След време усещах мириса и вкуса единствено на собствената си кръв. Чувах единствено латите, които се врязваха в мен.