Грегъри Робъртс - Шантарам

— Наистина ли мислиш така? — намръщи се той слисано.

— Да.

— Но това е един от най-добрите ми лафове, йаар . В Дания…

— Вече не си в Дания, Тото.

— Добре, Лин — съгласи се той, засмян. — Слушай, когато разбереш каква е работата с тоя затвор… Искам да кажа, кой е бил гаднярът, който те е тикнал там и тъй нататък… ами, ако ти трябва помощ, брой ме и мен. Става ли?

— Естествено — казах. Приятно ми беше да се гледаме в очите. — Не се връзвай.

Платих сметката и тръгнах сам по „Козуей“ към кръговото до кино „Регал“. Беше привечер — един от трите най-хубави момента на денонощието в Бомбай. Рано сутрин, преди жегата, и късно нощем след жегата — това са особени времена и предлагат своите удоволствия, тогава е тихо, хората са малко. А вечерта изкарва хората по прозорците, балконите и входовете. Вечерта изпълва улиците с разхождащи се тълпи. Вечерта е индиговата шатра за цирка на града — семействата извеждат децата да гледат зрелищата на всеки ъгъл и кръстопът. Вечерта е придружителка на младите влюбени — последният светъл час, преди нощта да дойде и да открадне невинността на бавните им разходки. Няма време — нито денем, нито нощем — когато по бомбайските улици има повече хора, отколкото вечер, и никоя светлина не обича толкова много човешкото лице като вечерната светлина в моя Мумбай.

Вървях през вечерните тълпи, обичах лицата, обичах ароматите на кожата и косата, обичах цветовете на дрехите и ритъма на думите, които ме заобикаляха. И все пак бях сам, твърде сам със своята любов към градската вечер. Една черна акула бавно кръжеше в морето на моите мисли, черната акула на съмнението, гнева и подозрението. „Жена ме е предала. Жена. Млада и много красива жена.“

Настоятелното свирене на клаксон привлече вниманието ми и видях Прабакер да ми маха от таксито. Качих се и го помолих да ме закара за вечерната ми среща с Халед близо до плажа Чоупати. Едно от първите неща, които направих с първите сериозни пари, спечелени на служба при Кадербай, беше да платя лиценза за такси на Прабакер. Цената му винаги бе спирала Прабакер, но и неговата спестовност бе почти несъществуваща. От време на време сменяше зад волана братовчед си Шанту и караше без лиценз, но това бе доста рисковано. Ако имаше лиценз, той можеше да се обърне към всеки от таксиджийските босове, които притежаваха собствени флотилии от таксита и ги даваха под наем на лицензирани шофьори.

Прабакер беше работлив и честен човек. Но имаше и друго — повечето му познати не бяха срещали по-голям симпатяга от него. Дори и обръгналите царе на такситата се поддаваха на жизнерадостното му обаяние. След месец вече имаше полупостоянен лиценз за таксито, за което се грижеше така, сякаш беше негова собственост. Беше сложил на таблото пластмасов олтар на Лакшми, богинята на богатството. Фигурката на богинята в златно, розово и зелено добиваше смущаващо свирепо изражение, когато той удареше спирачки и червените лампички в очите й светваха. От време на време той се пресягаше театрално и стисваше гумената помпичка под нея, след което през един клапан от пъпа на богинята изригваше мощна струя парфюм, смесица от обезпокояващо химически ухания, и обливаше ризата и панталона на пътника. След всяко стисване на помпичката той търкаше спонтанно месинговата си значка на таксиметров шофьор, с която гордо се пъчеше. В целия град само едно нещо можеше да съперничи на обичта му към черно-жълтото фиатче.

— Парвати, Парвати, Парвати… — заповтаря той, докато се носехме покрай гара Чърчгейт към Крайбрежния булевард. Мелодията на нейното име го опиваше. — Твърде много я обичам, Лин! Любов ли е, да, когато ужасно чувство те прави щастлив? Когато те тревожи за някое момиче повече, отколкото за своето такси? Това е любов, нали така? Голяма любов, нали? Боже мой! Парвати, Парвати, Парвати…

— Любов е, Прабу.

— А Джони има преголяма любов към Сита, на моята Парвати сестра й. Преголяма любов.

— Радвам се за теб и за Джони също. Той е добър човек. И двамата сте добри.

— О, да ! — съгласи се Прабакер и подчерта възклицанието си с няколко свирвания на клаксона. — И двамата сме свестни! И довечера излизаме на три двойки със сестрите! Ще е страшно весело!

— И трета сестра ли има?

— Трета?

— Да, нали каза „на три двойки“. Три сестри ли са? Мислех, че са само две.

— Да, Лин, абсолютно две сестри са само.

— Тогава няма ли да е на две двойки?

— Няма, Лин. Парвати и Сита, те винаги водят майка им, на Кумар жената, госпожа Патак. Момичетата, те седят само от едната страна, а госпожата Нандита Патак, тя седи по средата, а Джони Пурата е с мен, седим от другата страна. На три двойки.