Грегъри Робъртс - Шантарам

— Да го изпием това питие — предложих.

— Да, Лин — Дидие нацупи устни и махна с ръка, за да приключи с печалната тема. Но не успя. Главата му се люшна напред и той се втренчи с празен поглед в масата пред него. — Не мога да повярвам. Просто не е за вярване. Индира Ганди мъртва… Направо немислимо. Невъзможно ми е да се принудя да мисля за това, Лин… Това е… просто… невъзможно.

Поръчах за Дидие и оставих мислите ми да блуждаят, докато той слушаше жалното нареждане на радиоговорителя. Егоистично, но първата ми мисъл беше как би се отразило убийството на моята сигурност, а после — и на обменните курсове на черния пазар. Преди няколко месеца Индира Ганди бе одобрила нападение над светая светих на сикхите, Златния храм в Амритсар. Целта й беше да изгони навън голяма, добре въоръжена група сикхски активисти, които се бяха укрепили в храма под ръководството на красив, харизматичен сепаратист на име Бхиндранвал. Активистите използваха храмовия комплекс за база и седмици наред организираха наказателни нападения над индусите и над онези, които наричаха непокорни сикхи. В навечерието на общи избори, в които надпреварата беше жестока, Индира Ганди беше много загрижена, че ако не предприеме нещо, ще изглежда слаба и нерешителна. И беше избрала според мнозина най-лошата от ограничените, по собственото му признание, възможности — беше изпратила армията да се бие със сикхските бунтовници.

Военната операция за изкарването на активистите от Златния храм бе известна като операция „Синя звезда“. Активистите на Бхиндранвал, които си вярваха, че са борци за свобода и мъченици за сикхската кауза, оказаха на войската безразсъдна, отчаяна съпротива. Повече от шестстотин души загинаха и стотици хора бяха ранени. Най-накрая Златния храм бе прочистен, а Индира се прояви като далеч не колеблива и слаба. Целта й — да вдъхне увереност на мнозинството избиратели индуси — бе постигната, но борбата на сикхите да отделят родината си, наречена Халистан, се обогати с нови мъченици. По целия свят сикхските сърца се изпълниха с решителност да отмъстят за оскверняването и кървавото нахлуване в тяхната най-голяма светиня.

Не научихме повече подробности от радиото на тезгяха, но от високоговорителя кънтеше съобщението, че тя е убита. Само няколко месеца след „Синя звезда“ собствените й бодигардове сикхи я бяха убили. Жената, ругана от някои като деспот, обожавана от други като майка на страната и толкова често отъждествявана с нацията, че не я отделяха от нейното минало и съдба, вече я нямаше. Беше мъртва.

Трябваше да помисля. Да преценя опасността. Силите за сигурност из цялата страна щяха да са под тревога. Щеше да има усложнения — бунтове, убийства, плячкосване и палежи на сикхски селища като отмъщение за убийството. Знаех го. Знаеха го всички в Индия. По радиото говорителят съобщаваше за разгръщане на войска в Делхи и в Пенджаб с цел потушаване на очакваните безредици. Напрежението щеше да породи нови опасности за мен — издирвания престъпник, работещ за мафията и живеещ в страната с изтекла виза. Докато седях с Дидие, който си пиеше питието, и хората в ресторанта мълчаха и напрягаха слух, а ранната вечер оцветяваше кожата ни в розовозлатисто, сърцето ми биеше бясно от страх. „Бягай! — шепнеха мислите ми. — Бягай веднага, докато можеш! Това е последният ти шанс…“

Когато в ума ми се оформи ясната мисъл да избягам от града, изведнъж потънах в плътно, фаталистично спокойствие. Нямаше да напусна Бомбай, не можех да го напусна. Никога не съм бил по-сигурен в живота си. Имах дълг към Кадербай. Финансовият ми дълг беше изплатен от парите, които изкарвах от работата си при Халед, но имах и морален дълг и него беше по-трудно да изплатя. Дължах му живота си, знаехме го и двамата. Когато излязох от затвора, той ме прегърна и оплаквайки жалкото ми състояние, ми обеща, че докато съм в Бомбай, ще съм под личната му закрила. Никога повече нямаше да ми се случи нещо като „Артър Роуд“. Даде ми златен медал с индуисткия символ аум, свързан с мюсюлманския полумесец и звезда. Носех го на сребърна верижка на врата си. На гърба му на урду, хинди и английски беше написано името Кадербай. Ако ме сполетяха неприятности, трябваше да покажа медала и да помоля веднага да се свържат с него. Тази сигурност не беше несъвършена, но откакто изгнанието ми започна, не познавах по-добра. Молбата му да остана на служба при него, неизреченият ми дълг и сигурността ми като човек на Кадер — всички тези елементи ме задържаха в града.