Грегъри Робъртс - Шантарам

— Стига де, Викрам! Наистина ли смяташ, че е имало значение? Беше въпрос на пари и толкоз. И се радвам, че ти дойде да ги платиш.

Викрам се облещи изненадано, после присви неодобрително очи. Вдигна шапката от гърба си и я заоглежда, въртеше я в ръце и изтръскваше прашинките от периферията.

— Знаеш ли, Лин, от доста време си тук, понаучил си езика, ходи на село, живя в бордея, даже и в затвора лежа, заеби, и пак не загряваш, нали?

— Може би не — съгласих се. — Сигурно не.

— Точно така, пич, не загряваш. Това тук не ти е Англия, нито пък Нова Зеландия или Австралия, или където си щеш. Това е Индия, човече. Индия. Това е земята на сърцето. Тук сърцето е добро , човече. Шибаното сърце . Затова си свободен. Затова ченгето ти върна фалшивия паспорт. Затова можеш да се разхождаш, без да те приберат, въпреки че те знаят кой си. Можеше да те прецакат, Лин. Можеше да ти вземат парите, парите на Кадер, и да те пуснат, а после да пратят други ченгета да те пипнат и да те пратят у дома, заеби. Но не го направиха и няма да го направят, защото си им влязъл в сърцето, пич, в шибаното им индийско сърце. Видели са какво си направил тук и как те обичат хората в бордея, и са си помислили: „Абе, в Австралия се е издънил, но тука е направил сума ти добро. Ако си плати това копеле, ще го пуснем.“ Защото са индийци , пич. Така опазваме това смахнато място — със сърцето . Двеста шибани езици и един милиард души. Индия е сърцето. Сърцето е това, което ни свързва. Никъде другаде няма народ като моя, Лин. Никъде няма сърце като индийското.

Той плачеше. Смаян, — аз го гледах как си бърше сълзите. Положих ръка на рамото му. Прав беше. Въпреки че ме бяха изтезавали в индийския затвор и едва не ме убиха, те ме освободиха и ми върнаха стария паспорт на излизане. „Има ли друга страна по света — попитах се, — която би ме пуснала, като Индия?“ И дори в Индия, ако ченгетата ме бяха проверили и разкрили друга история — че съм мамил индийци, например, или съм пердашил индийски проститутки, или съм пребивал беззащитни хора, щяха да вземат парите и после пак да ме пратят в Австралия. Това бе земята, където цар е сърцето. Знаех го от Прабакер, от майка му, от Касим Али, от изкуплението на Джозеф. Бях го разбрал дори и в затвора, където хора като Махеш Махотра понасяха боя, за да ми дават тайно храна, когато умирах от глад.

— Какво е това? Свада между влюбени, сигурно? — попита Дидие, самопоканил се на нашата маса.

— Да те еба, Дидие! — разсмя се Викрам и се стегна.

— Охо, трогателна идея, Викрам. Но може би когато се пооправиш малко. А ти как си днес, Лин?

— Добре съм — усмихнах се. Дидие беше един от тримата души, избухнали в сълзи, когато ме видяха изпосталял и все още целият в синини и рани скоро след освобождаването ми от „Артър Роуд“. Вторият беше Прабакер — той така ридаеше, че го успокоявах цял час. Третият човек, най-неочаквано, беше господарят Абдел Кадер. Когато му благодарих, че ме е измъкнал, той се просълзи и сълзите потекоха по врата и плещите му, когато ме прегърна.

— Какво ще пиеш? — попитах го.

— О, много си любезен — измърка той от удоволствие. — Мисля да започна с бутилчица уиски, пресен лайм и студена сода. Да. Това ще е добро commencement , на ? Много странно, голямо нещастие, не мислите ли, новината за Индира Ганди?

— Каква новина? — поинтересува се Викрам.

— В новините току-що казаха, че Индира Ганди е убита.

— Вярно ли е? — попитах.

— Боя се, че да — въздъхна той, станал изведнъж несвойствено сериозен. — Данните не са потвърдени, но според мен няма съмнение.

— Сикхите ли? Заради „Синя звезда“?

— Да, Лин. Как се сети?

— Когато тя щурмува Златния храм, за да залови Бхиндранвал, имах чувството, че той ще й го върне.

— Какво е станало? Силите за освобождение на Халистан ли са били? — попита Викрам. — Бомба?

— Не — отвърна тъжно Дидие. — Казаха, че били бодигардовете й. Бодигардовете й сикхи.

— Собствените й бодигардове , заеби! — хлъцна Викрам. Ченето му увисна, а прилив на мисли замъгли погледа му. — Пичове, връщам се след минута. Чухте ли? — В момента говорят за това по радиото на ъгъла. Ще ида да послушам и ще се върна.

Той изтича до тезгяха, където петнайсет-двайсет души се бяха скупчили, прегърнати през раменете, за да слушат почти истеричния говорител, който съобщаваше на хинди подробности за убийството. Викрам можеше да слуша предаването и от мястото си на масата — бяха усилили звука докрай и се чуваше всяка дума. Нещо друго го беше привлякло пред тезгяха: чувството за солидарност и сродство; спотаената нужда да почувства смайващата новина чрез връзката със сънародниците си, докато слуша.