Грегъри Робъртс - Шантарам

— Звучи… много… весело.

— Да, весело! Разбира се, че весело! Страшно много весело! И когато черпим с храна и с питиета госпожата Патак, можем да гледаме момичетата и те също да ни гледат. Това ни е системата. Така се усмихваме на момичетата и много им намигаме с очите. Голям късмет имаме, че госпожата Патак, тя има предоволен апетит и ще яде три часа, без да спира, докато гледаме филма. И затова много непрекъснато й подаваме ядене и много гледаме момичетата. А госпожата Патак, слава Богу, то е невъзможно да заситиш тая жена само с един филм.

— Ей, я намали… Това ми прилича на… размирици.

Тълпа от хора — стотици, хиляди хора, нахлуваха иззад един ъгъл на широкия крайбрежен булевард на около триста метра пред нас. Прииждаха насреща ни, запълнили цялото платно.

— Не са размирици, Линбаба — възрази Прабакер, намали и спря. — Райът нахин, морна хаин. Не са размирици, а демонстрация.

Личеше си, че хората са разлютени. Мъжете и жените размахваха юмруци в такт с гневните скандирания. Скандираха за Индира Ганди, за мъст, за наказанията, които искат да приложат на сикхите. Когато се приближиха, се напрегнах, но човешкият поток се раздели пред таксито и потече край нас. Най-много тук-там по някой ръкав забърсваше колата. Но въпреки всичко хората ни гледаха свирепо и с омраза. Знаех, че ако съм сикх, ако носех сикхски тюрбан или сардарджи шал, щяха да изтръгнат вратите.

Когато тълпата ни отмина и разчисти пътното платно, се обърнах и видях, че Прабакер си бършеше сълзите. Той бръкна в джоба си, най-сетне извади голяма кърпа на червени квадрати и затърка очите си с нея.

— Това е твърде много тъжно, Линбаба — изхълца той. — Това е краят на Нея . Какво ще стане сега с нашата Индия без Тя ? Аз мене си питам и нямам много отговори.

Тя — така много често наричаха Индира. Журналисти, селяни, политици и черноборсаджии — всички я наричаха Тя .

— Да. Голяма каша, Прабу.

Изглеждаше толкова покрусен, че се умълчах и се загледах през прозореца към притъмняващото море. Когато отново го погледнах, видях, че се молеше, свел глава и притиснал длани една в друга под кормилото. Гледах как устните му мърдат, докато шепнеше молитви, а после разтвори длани, обърна се и ми се усмихна. Веждите му се вдигнаха два пъти, а усмивката му се разтегли.

— Е, Лин, искаш ли малко секси парфюм по тебе? — Той посегна към помпичката под пластмасовата Лакшми на таблото.

— Не! — креснах му, за да го спра.

Но беше късно. Той стисна помпичката и вихрен поток от гадната химическа смес изригна от корема на богинята и заля панталоните и ризата ми.

— Готово — той се ухили, запали мотора и потегли отново по Крайбрежния булевард. — Готови сме пак за живот! Ние сме късметлии, нали така?

— И още как — изръмжах аз, докато се мъчех да си поема чист въздух през прозореца. След малко наближихме паркинга, където се бях уговорил с Халед да се срещнем. — Можеш да ме оставиш тук, Прабу, Тук ще сляза, до онова голямото дърво.

Той спря до висока финикова палма и аз слязох. Скарахме се за таксата. Прабакер отказваше да му платя, а аз настоявах да вземе парите. Предложих компромис — той да вземе парите и да купи с тях нов парфюм за пластмасовата богиня.

— О, да, Линбаба! — възкликна той и най-сетне ги взе. — Какви хубави хрумвания имаш? Тъкмо си мислех, че почти съм привършил шишето с парфюма, а той е толкова скъп, че не исках пак да купувам един галон. Сега мога да купя голямо шише, ново голямо шише, и седмици наред ще мога да пълня мойта Лакшми като нова! Много ти благодаря!

— Няма за какво — разсмях се аз пряко волята си. — Успех с тройната среща.

Той потегли и навлезе в потока от коли. Чух как свирна с клаксона за довиждане и се загуби от погледа ми.

Халед Ансари ме чакаше в нашето чартърно такси на петдесет метра оттам. Седеше на задната седалка. И двете врати бяха отворени за проветрение. Не бях закъснял и сигурно ме бе чакал не повече от петнайсет-двайсет минути, но на земята под отворената врата имаше поне десет фаса. Знаех, че всеки от тях е враг, смачкан под петата му, свирепо желание, брутална фантазия за страданията, които някой ден щеше да причини на омразните му хора.

А те, омразните му хора, бяха много на брой. Твърде много. Картините на насилие, изпълващи мислите му, били толкова истински, че понякога му се гадело — бе ми го признал. Гневът беше болка в костите му. Омразата стискаше челюстите му и го караше да скърца със зъби от ярост. Вкусът й неизменно горчеше, денонощно, всяка минута, в която е буден, горчив като вкуса на закаления нож, който бе стискал в зъби като боец от Фатах, докато е пълзял по неравната земя към първата си жертва.