Грегъри Робъртс - Шантарам

Отново се умълчах. Сервитьорът дойде да отнесе празните чинии, но Кадер го отпрати. Мафиотският дон се вгледа в мен с нетрепващи златисти очи, но погледът му бе изпълнен със съчувствие и насърчение.

— Тръгнах си от кабинета му, от кабинета на философа в университета, и знаех, че след този кратък разговор всичко се е променило. Върнах се при рокерите и приятеля си. Дадох му оръжията си и му съобщих, че трябва да замина. Тръгнах сам. Шест месеца по-късно го заловиха след престрелка с ченгетата. Аз още съм свободен, ако тази дума има някакво значение, когато те издирват и няма къде да отидеш. Това е всичко. Сега знаеш.

— Бих искал да се срещна с този човек — произнесе бавно Кадербай. — С лектора по философия. Добър съвет ти е дал. Но кажи ми… доколкото разбирам, Австралия е съвсем различна страна от Индия, защо не се върнеш там и не разкажеш на властите какви мъчения си изтърпял в затвора? Това няма ли да те постави в безопасност и няма ли да ти върне живота и семейството?

— Там, откъдето идвам аз, не доносничим за никого — отвърнах. — Дори и за тези, които ни измъчват. А дори и да бях постъпил така, да се върна, да се изправя пред съда като свидетел и да изоблича гадовете, които измъчват затворници, няма да има никаква гаранция, че на това ще се сложи край. Системата ще се погрижи за тях. Никой, който е с всичкия си, не се доверява на британската правосъдна система: Кога си чул за последно за богаташ, оставил се на милостта на съда? Няма такова нещо. Системата ще се погрижи за мъчителите и на тях ще им се размине, независимо какво са сторили и независимо какви доказателства има. А мен ще ме тикнат обратно в затвора. И пак ще съм в тяхна власт. И ще ме направят на нищо. Мисля… мисля, че ще ме пребият до смърт с ритници там долу, в наказателното отделение. Но такъв вариант няма. Не портиш хората. Не доносничиш за тях за нищо на света. Въпрос на принцип. Сигурно единственият, който ни остава, когато ни затворят в клетка.

— Но ти си убеден, че тези надзиратели продължават да изтезават други мъже в затвора също като теб? — упорстваше той.

— Да.

— И ти си в положението да промениш това, да се опиташ да облекчиш страданията им?

— Може би, а може би не. Както казах, не ми се вярва системата да се разбърза да ги изправи пред съда или да се втурне да ни защитава.

— Но има шанс, някакъв шанс, да те изслушат и да сложат край на мъките на другите мъже?

— Има шанс. Не мисля, че е голям.

— Но все пак шанс съществува? — настоя той.

— Да — отвърнах безизразно.

— Значи би могло да се каже, че в известен смисъл ти си отговорен за страданията на другите?

Въпросът беше оскърбителен, но тонът му бе много мек и състрадателен. Погледнах го в очите и се убедих, че не иска да ме обиди или оскърби. В края на краищата, Кадер ме беше спасил от индийския затвор, а косвено и от австралийския, за който разговаряхме.

— Би могло да се каже — отвърнах спокойно. — Но това не променя принципа. Не доносничиш за никого, по никакви причини.

— Не се опитвам да ти поставя клопка, нито да те надхитря, Лин. Но мисля, този пример ще те накара да се съгласиш, че е възможно да извършиш нещо нередно от правилни подбуди. — Той отново се усмихна, за първи път, откакто бях започнал разказа си за бягството. — Това ще ни се върне, по друго време. Повдигнах въпроса, защото е много важен за това как живеем живота си и как би трябвало да го живеем. Няма нужда да го обсъждаме сега, но този въпрос отново ще възникне в някой друг наш разговор, убеден съм, затова бих искал да го запомниш.

— Ами валутните далавери? — възползвах се от възможността да сменя темата с някоя по-далечна от мен и да я насоча отново към правилата на моралната му вселена. — Валутните далавери не влизат ли в списъка ти на греховните престъпления?

— Не, валутните далавери не — отвърна той убедено. Гласът му беше плътен, думите се надигаха от диафрагмата към гърдите и тътнеха през гърлото му — тръба от скъпоценен камък. От устата му излизаше тон, отекващ с хипнотичната благочестивост на проповедник, четящ Корана, дори и когато говореше за най-доходоносните си престъпления.

— Ами контрабандата със злато?

— Не. Златото не. Паспортите — не. Влиянието — не.

„Влияние“ беше евфемизмът на Кадер за пълния набор от взаимодействия между неговата мафиотска групировка и обществото, в което процъфтяваше тя. Започваха с корупцията, със списък на подкупи, от вътрешни рушвети до осигуряването на доходоносни суми за внасяне в съда. Ако рушветите не вършеха работа, влиянието на Кадер се разширяваше до събиране на дългове и рекет, ориентиран към бизнеса, развиващ се в контролираните от него райони. Не на последно място в сферите на неговото влияние се нареждаше и сплашването — със сила или изнудване — на непокорни политици и бюрократи.