Грегъри Робъртс - Шантарам

— Разбира се, ще бъда тук.

Тя стана да си върви, аз също станах и прибрах стола й. Усмихна ми се лекичко, с повдигната вежда — иронично или подигравателно, или и двете.

— Преди малко не се шегувах. Наистина трябва да напуснеш Бомбай.

Гледах я как излиза навън и се качва в частното такси, което очевидно я чакаше. Щом кремавата кола се вля в бавния нощен поток, една мъжка ръка се подаде от прозореца на пътническата седалка. В дебелите си пръсти тя стискаше зелена молитвена броеница и предупреждаваше пешеходците с махане.

Останал отново сам, аз седнах, облегнах стола си на стената и се оставих оживлението в „При Леополд“ и шумните редовни клиенти да ме захлупят. „При Леополд“ беше най-големият бар — ресторант в „Колаба“ и един от най-големите изобщо в града. Правоъгълният долен етаж заемаше площ колкото четири обикновени ресторанта, с две метални врати под дървени арки, които разкриваха панорамна гледка към „Козуей“, най-оживената и колоритна улица в „Колаба“. На първия етаж имаше по-малък и по-дискретен бар с климатик, крепен от яки колони, които разделяха приземния етаж на четири приблизително еднакви части. Повечето маси бяха наредени около тях. Огледалата по тези покрили голяма част от останалото пространство колони осигуряваха една от основните атракции за клиентите — възможността да оглеждат, да зяпат и да се любуват на останалите, без да бият на очи, макар и не съвсем анонимно. За мнозина умножаването на собствения им образ в две и повече огледала далеч не беше последното сред техните любими занимания. „При Леополд“ бе място, където отиваш да видиш хора, да се покажеш и да наблюдаваш как те гледат.

Масите бяха трийсетина, всичките с покритие от опушено — перлен индийски мрамор. На всяка от тях имаше четири или повече кедрови стола — шейсетминутни столове , както ги наричаха Карла, защото бяха точно толкова неудобни, че клиентите да не могат да издържат на тях повече от час. Ято грамадни вентилатори бръмчеше на тавана и разлюляваше бавно и величествено ниско окачените висящи лампи. Боядисаните стени имаха махагонов цокъл. Дограмата на прозорците, касите на вратите и рамките на многобройните огледала бяха също от махагон. Великолепно изобилие от сочни плодове, които се използваха в десертите и соковете — паупау, папая, анония, мосамби, грозде, дини, банани, сантра и най-различни видове манго, според сезона — покриваше една цяла стена. Тежък, солиден тезгях от тиково дърво се възвишаваше като корабен мостик над оживената палуба на ресторанта. Иззад тичащите насам — натам келнери и потните облаци пара по тесния коридор отзад понякога се мярваше ъгълче от кухнята, в която кипеше трескава работа.

Една избледняла, но все още разточителна елегантност поразяваше и задържаше погледа на всекиго, който влезеше под широките сводове в малкия свят от светлини, цветове и разкошна дървена ламперия в „При Леополд“. Ала на най-великолепното нещо тук се възхищаваха само най-скромните работници, защото то се разкриваше само когато барът беше затворен или сутрин чистачите разместеха мебелите. Сложната подова мозайка от плочки бе копие на мозайката от един дворец в Северна Индия, с шестоъгълници в черно, кремаво и кафяво, подредени като лъчи около слънчевия взрив в центъра. Така подът, създаден за принцове и невидим за туристите, приковали очи към собствените си отражения в ослепителните огледала, разкриваше пищното си съвършенство само тайно, пред босите крака на чистачите — най-бедните и най-кротките работници в града.

За един безценен хладен час всяка сутрин, докато измият пода и отворят, „При Леополд“ се превръщаше в оазис на спокойствието сред напрегнатия град. А после, чак до полунощ, когато затваряха, постоянно гъмжеше от посетители от стотина страни и от местни, и чужденци, и индийци, които се стичаха тук от всички квартали на града, за да въртят бизнес. Той включваше от трафик на наркотици, валута, паспорти, злато и секс до неосезаемата, но не по-малко доходна размяна на влияние — неофициалната система от рушвети и услуги, чрез която в Индия се улесняваха много назначения, повишения и договори.

„При Леополд“ бе неофициална свободна зона, строго избягвана от иначе способните полицаи от участъка в „Колаба“, който се намираше точно отсреща на оживената улица. В отношенията между горния и долния етаж, вътре и извън ресторанта имаше особена диалектика, която управляваше всички сделки, извършвани там. Индийските проститутки, накичени с гирлянди от жасминови цветове, закръглени, в прилепнали сарита, избродирани със скъпоценни камъни, нямаха достъп до долния етаж и само придружаваха клиентите си до бара горе. На европейските проститутки пък се позволяваше да сядат само на долния етаж и да привличат интереса на мъжете по другите маси или просто спрелите на улицата навън минувачи. Продажбата на дрога и каква ли не контрабанда се договаряше свободно по масите, но стоката можеше да бъде разменена само извън бара. Доста често можеше да се види как купувачът и продавачът се договарят за цената, излизат навън да си разменят парите и стоката и пак влизат и сядат на масата. Дори бюрократите и търговците на влияние се подчиняваха на тези неписани правила: договорка, постигната в тъмните сепарета на бара на горния етаж можеше да бъде скрепена с ръкостискане и пари в брой само на тротоара навън, така че никой да не може да каже, че е платил или получил рушвет между стените на „При Леополд“.