Грегъри Робъртс - Шантарам

Разсмяхме се, пихме, той отново се обърна към широкото помещение и търсещият му поглед най-сетне се спря върху група индийци, насядали близо до единия от входовете. Поогледа ги, като бавно си пиеше питието.

— Е, ако решиш да останеш, добро време си избрал. Това е време на промени. Големи промени. Виждаш ли онези мъже, които се хранят с такъв голям апетит? Те са сайници, работят за Шив Сена. Мисля, че очарователният английски политически термин за това е „маша“. Твоят гид разказал ли ти е за Сена?

— Не, не мисля.

— Съзнателен пропуск, бих казал. В Бомбай партията Шив Сена е лицето на бъдещето. Може би техният начин на действие и тяхната politique е бъдещето навсякъде.

— Каква политика?

— О, регионална, базирана на езика, етническа, ние срещу тях — отвърна той с цинична усмивка, като за всяко прилагателно подгъваше по един пръст на лявата си ръка. Ръцете му бяха много бели и меки. Под дългите му нокти се беше събрала черна мръсотия. — Политиката на страха. Мразя политиката, а политиците — още повече. Те превръщат алчността в религия. А това е непростимо. Връзката на човека с алчността е дълбоко лична, не мислиш ли? Шив Сена контролират полицията, защото са партията на Махаращра, а повечето низши чинове в полицията са от Махаращра. Те държат и голяма част от бордеите, много от профсъюзите и част от пресата. Всъщност, имат всичко, освен пари. Да, имат подкрепата на захарните барони и на някои търговци, но истинските пари — индустриалните пари и черните пари — са в ръцете на парсите и индусите от други градове в Индия и което е най-омразно за тях — в ръцете на мюсюлманите. И тук е борбата, guerre ecomomique , истината зад техните приказки за раса, език и регион. Те променят града, всеки ден — повече или по-малко. Смениха дори и името му от Бомбай на Мумбай. Не са успели още да изменят географията, но ще го направят. В своя устрем са готови почти на всичко и на съюз почти с всекиго. Възможности има. Богатства има. Само през последните месеци сайниците — не обществените, не високопоставените — сключиха сделка с Рафик, неговите афганци и с полицията. В замяна на известна сума пари и някои отстъпки полицията затвори почти всички дупки за пушене на опиум в града, освен няколко. Десетки най-изискани салони за пушене, места, обслужвали града поколения наред, бяха затворени само за седмица. Затворени завинаги! Поначало аз не се интересувам от тази кочина, политиката, нито пък от тази кланица, големия бизнес. Единствената сила, по-безжалостна и цинична от бизнеса или от голямата политика, е политиката на едрия бизнес. Но тука голямата политика и големият бизнес съвместно унищожават пушенето на опиум и затова съм разярен! Питам те, какво е Бомбай без неговия чанду — индийския опиум, и без салоните за пушене на опиум? Накъде върви светът? Позор!

Наблюдавах мъжете, които той описа, докато се съсредоточаваха с енергична настървеност върху вечерята си. Масата бе отрупана с блюда ориз, пилешко и зеленчукови ястия. Докато ядяха, никой от петимата не говореше, дори не се поглеждаха — наведени ниско над чиниите си, те бързо тъпчеха храната в устата си.

— Това изказване си го бива! — отбелязах аз и се ухилих до уши. — За бизнеса, политиката и политиката на големия бизнес. Хареса ми.

— Ах, скъпи ми приятелю, не мога да претендирам, че е мое. За пръв път го чух от Карла и оттогава я цитирам. Да си кажа правичката, виновен съм в много престъпления — в повечето съществуващи престъпления — но никога не съм си присвоявал остроумие, което не е мое.

— Възхитително — разсмях се аз.

— Е, човек все някъде трябва да постави граница — изпухтя той. — В края на краищата онова, което забраняваме, определя в по-голяма степен цивилизацията от онова, което позволяваме.

Той млъкна и забарабани с пръстите на десницата си по студената мраморна маса. След малко отново ме погледна.

— Това си беше мое — подчерта, очевидно вкиснат, че не съм обърнал внимание на фразата. Не реагирах и той продължи: — За цивилизацията. Мое си беше.

— И беше остроумно, да му се не види — откликнах бързо.

— А, нищо не е — каза той скромно, а после ме погледна в очите и двамата се разхилихме шумно.

— А каква е била изгодата за Рафик, ще прощаваш, че те питам? От затварянето на всички салони за опиум. Защо се е съгласил?

— Да се е съгласил? — намръщи се Дидие. — Та идеята беше негова! От гарад — хероина с кафява захар — се изкарват повече пари, отколкото от опиума. И сега всички, всички онези бедняци, — които пушеха чанду, са почнали да пушат гарад. Рафик контролира гарада, „кафявата захар“. Не целия трафик, разбира се. Никой не може да контролира всичките хиляди килограми „кафява захар“, които идват от Афганистан в Индия през Пакистан. Но голяма част от този трафик е негова, голяма част от Бомбайския кафяв хероин. Това са големи пари, приятелю, големи пари.