Грегъри Робъртс - Шантарам

Тънките линии, разделящи и свързващи незаконното и законното никъде не бяха прокарани по-елегантно и не бяха присъщи само на разнородното общество в ресторанта. Търговците по уличните сергии наоколо продаваха ментета на Лакост, Карден и Картие с безпардонен замах, таксиджиите, паркирали по улицата, приемаха бакшиши, за да обръщат огледалата си така, че да не отразяват незаконните или забранените сделки, които се сключваха на задната седалка, а известен брой полицаи, изпълняващи прилежно служебния си дълг отсреща в участъка, бяха платили яки рушвети за привилегията да работят на този изгоден пост в центъра на града.

Докато вечер след вечер седях в ресторанта и слушах разговорите по масите наоколо, чух много чужденци и немалко индийци да се оплакват от корупцията, присъща навсякъде в обществения и деловия живот на Бомбай. Моите няколко седмици в града вече ми бяха дали да разбера, че тези оплаквания често се оказват основателни и нерядко са верни. Но некорумпирана нация не съществува. Няма система, неподатлива на злоупотреба с пари. Привилегированият и влиятелен елит смазва колелетата на своя прогрес с подкупи и кампанийни дарения дори и в най-благородните парламенти. А богатите по цял свят живеят по-дълго и са по-здрави от бедните. „Има разлика между безчестния и честния рушвет — каза ми веднъж Дидие Леви. — Безчестният рушвет е един и същи във всички страни, но честният рушвет съществува само в Индия.“

Усмихнах се, когато го чух, защото разбирах за какво става дума. Индия беше открита. Индия беше честна. И това ми хареса още от първия ден. Инстинктът не ме насърчаваше да порицавам — в този град, който се учех да обичам, инстинктът ме подтикваше да наблюдавам, да се включвам и да се наслаждавам. Тогава не можех да знам, че в предстоящите месеци и години моята свобода, дори животът ми, ще зависят от склонността на индийците да обръщат огледалото.

— Какво, ти си сам ? — ахна Дидие, щом се върна на масата. — C’est trop! Не знаеш ли, мили ми приятелю, че да седиш тук сам, е леко отвратително? А трябва да ти кажа, че да си отвратителен е привилегия, която съм запазил изключително за себе си. Да пием!

Той се пльосна на стола до мен и извика келнера, за да поръча още пиене. От седмици насам разговарях почти всяка вечер с него тук, но никога досега не бяхме оставали насаме. Учудих се, че реши да седне при мен, преди да са се върнали Ула, Карла или някой друг от неговите приятели. Това бе малък знак за приемане и аз му бях благодарен за него.

Той забарабани с пръсти по масата, докато не донесоха уискито, гаврътна половината чаша на една жадна глътка и най-сетне се отпусна и се усмихна, присвил очи.

— Много си се замислил. — Мислех за „При Леополд“ — оглеждах се и попивах всичко.

— Ужасно място — въздъхна той и тръсна гъстите си къдрици. — Мразя се заради това, че тук толкова ми харесва.

Двама мъже с широки панталони, пристегнати в глезените, и тъмнозелени жилетки, облечени върху ризи до бедрата с дълги ръкави, се приближиха и привлякоха вниманието на Дидие. Те му кимнаха, той откликна с широка усмивка и ръкомахане, а после двамата се присъединиха към група свои приятели на една маса, недалече от нашата.

— Опасни хора — измърмори Дидие, втренчен в гърбовете им, все още с усмивка на лицето. — Афганци. Рафик, дребният, въртеше търговията на черно с книги.

— Книги?

— Паспорти. Той беше шефът. Преди беше голяма клечка. Сега прекарва „кафява захар“ през Пакистан. От „захарта“ печели повече, но беснее, че е загубил бизнеса с книгите. В тази борба бяха убити хора — и повечето бяха от неговите.

Не беше възможно да са чули забележката му, но точно в този момент, сякаш в отговор на думите му, двамата афганци се обърнаха на столовете си и се втренчиха в нас с мрачни, сериозни физиономии. Един от компанията на тяхната маса се наведе и им каза нещо. Той посочи Дидие, после и мен и афганците ме погледнаха право в очите.

— Убити… — повтори тихо Дидие и се усмихна още по-широко, докато мъжете най-сетне не ни обърнаха гръб. — Бих им отказал да въртя бизнес с тях, стига да не въртяха толкова добър бизнес.

Говореше с ъгълчето на устата си, като затворник под погледа на надзиратели. Стана ми смешно. В австралийските затвори наричат тази техника на шепнене „страничен клапан“. Изразът прозвуча отчетливо в ума ми и заедно с превземките на Дидие думите ме върнаха в затворническата килия. Усещах мириса на евтин дезинфектант, чувах металическото съскане на ключовете, чувствах потния камък под пръстите си. Такива спомени често връхлитат бивши затворници, полицаи, войници, шофьори на линейки, пожарникари и други, които са наблюдавали или преживели травми. Често те нахлуват толкова внезапно и неуместно, че единствената разумна реакция е глупав, неконтролируем смях.