Грегъри Робъртс - Шантарам

— Не — излъгах. — Никой не ме чака и няма при кого да отида.

— Нямаш ли някакво, wie soil ich das sagen 7 7 От немски — как се казва. — Бел.ред. , някаква програма? План?

— Не. Работя над една книга.

Откакто избягах, бях разбрал, че ако казвам на хората частица от истината — че съм писател, това ми осигурява гъвкаво и удобно прикритие. Достатъчно мъгляво, за да обясни продължителните ми престои и внезапните заминавания, а думата „проучване“ бе достатъчно обемна, за да побере в себе си разпитването за разни неща като транспорта, пътуването и възможността да се снабдиш с фалшиви документи, каквито понякога бях принуден да ползвам. Нещо повече: прикритието ми гарантираше и известна защита от любопитните — самата заплаха да се впусна в продължителен разказ за онова, върху което се трудя, обикновено не обезкуражаваше само най-настоятелните.

А аз наистина бях писател. В Австралия започнах да пиша, след като навърших двайсет. Тъкмо бях започнал да се утвърждавам с първото си публикувано произведение, когато бракът ми рухна, загубих родителските права над дъщеря си и си съсипах живота с дрога, престъпления и затвор. Но дори и като беглец писането за мен беше ежедневно занимание и част от инстинктивния ми режим. Дори тук, при Леополд, джобовете ми бяха пълни със записки върху салфетки, сметки и хвърчащи листчета. Пишех непрекъснато. Това беше моят занаят, без значение къде се намирам и как се променя съдбата ми. Една от причините да си спомням първите месеци в Бомбай толкова ясно е, че насаме описвах новите си приятели и разговорите, които водехме. Писането бе едно от нещата, които ме спасиха. Дисциплината и абстрактното мислене, които разказът на живота ми изискваше от мен с думи всеки ден, ми помогнаха да надвия срама и първия му братовчед — отчаянието.

— Их, Scheisse , не виждам какво толкова има да се пише за Бомбай.

Кофти място, ja . Приятелката ми Лиса казва, че това е мястото, за което са се сетили, когато са измислили думата дупка. Тъкмо място, което да наречеш дупка. По-добре иди някъде другаде, може би в Раджастан, и го опиши. Чух, че там, в Раджастан, не било дупка.

— Права е, Лин — додаде Карла. — Това тук не е Индия. Тук има хора от всички части на Индия, но Бомбай не е Индия. Бомбай е отделен свят, свят сам по себе си. Истинската Индия е там, навън.

— Навън?

— Навън, там, където светлината спира.

— Сигурен съм, че си права — отвърнах и одобрих с усмивка израза й. — Но засега тук ми харесва. Обичам големите градове, а това е третият по големина град в света.

— Започваш да говориш като твоя гид — пошегува се Карла. — Прабакер май те обучава прекалено добре.

— Сигурно. Пълни ми главата с цифри и факти всеки ден от цели две седмици насам. Просто невероятно за човек, напуснал училище на седем години, който сам се е учил да пише и чете по улиците.

— Какви цифри и факти? — поинтересува се Ула.

— Ами например, официалното население на Бомбай е единайсет милиона, но Прабу каза, че незаконните рекетьори имат по-добра представа за истинския му брой и го определят между тринайсет и петнайсет милиона. В града всеки ден се говори на двеста различни диалекти и езици. Двеста, за Бога! Все едно се намираш в центъра на света.

В отговор на приказките ми за езиците Ула заговори бързо и настоятелно на Карла на немски. По даден от Модена знак тя стана и си взе чантата и цигарите. Мълчаливият испанец стана от масата, без да каже и дума, и тръгна към отворената сводеста врата, извеждаща на улицата.

— Имам работа — обяви Ула и се нацупи капризно. — До утре, Карла. Към единайсет, ja? Може утре да вечеряме заедно, Лин, ако си тук? Ще ми е много приятно. Чао! Tschufi! — И тя излезе след Модена, сподиряна от похотливите усмивки и възхитените погледи на мнозина от мъжете в бара. Дидие избра точно този момент, за да се обади на някакви познати на другата маса. С Карла останахме сами.

— Тая няма да стане, да знаеш.

— Какво няма да стане?

— Няма да вечеряш с нея утре. Тя просто си се държи така.

— Знам — ухилих се аз.

— Ти я харесваш, нали?

— Да, харесвам я. Какво, странно ли ти се струва?

— В известен смисъл, да. И тя те харесва.

Млъкна и аз си помислих, че ще поясни думите си, но когато заговори отново, смени темата.

— Дала ти е пари. Американски долари. Каза ми го на немски, за да не разбере Модена. Трябва да ми ги дадеш. Утре в единайсет тя ще дойде у нас да ги вземе.

— Добре. Сега ли да ти ги дам?

— Не, не тук. Трябва да тръгвам. Имам среща. Ще се върна след около час. Можеш ли да ме изчакаш дотогава? Или да се върнеш и да се срещнем? След това можеш да ме изпратиш, ако искаш.