Грегъри Робъртс - Шантарам

— Мъчно ли ти е за дома?

— За дома ли?

— Говоря за другия ти дом. Не ти ли става мъчно за Швейцария?

— В известен смисъл, да. Аз съм от Базел, бил ли си там?

— Не, не съм ходил в Европа.

— Трябва да отидеш, а като отидеш, трябва да посетиш Базел. Много европейски град е, разбираш ли? Река Рейн го дели на Голям и Малък Базел и двете половини на града са съвсем различни по стил и нагласа — все едно живееш едновременно в два града. Навремето това ми допадаше, й се намира точно на място, където се срещат три държави — само минаваш границата и си в Германия или във Франция. Можеш да закусваш във Франция с кафе и франзели, да обядваш в Швейцария и да вечеряш в Германия, без да се отдалечаваш от града на повече от няколко километра. Базел ми липсва повече, отколкото Швейцария.

Тя млъкна, за да си поеме дъх, и ме погледна през меките си негримирани мигли.

— Извинявай, изнасям ти урок по география.

— Не, не, моля те, продължавай. Интересно е.

— Знаеш ли, Лин — промълви бавно тя. — Ти ми харесваш.

И се вгледа в мен през зеления огън. Усетих как леко се изчервявам — не от неудобство, а от срам, че тя произнесе толкова лесно точно тези думи — ти ми харесваш — които не можех да се престраша да й кажа.

— Така ли? — попитах, като се помъчих да го произнеса най-непринудено. Забелязах как устните й се сключват в тънка усмивка.

— Да, ти си добър слушател. А това е опасно, защото трудно можеш да му устоиш. Да те изслушват, наистина да те изслушват, е второто най-хубаво нещо на света.

— А кое е най-хубавото?

— Това всеки го знае. Най-хубавото нещо на света е властта.

— Така ли? — разсмях се аз. — Ами сексът?

— Не. Като оставим биологията настрана, сексът е единствено власт. И точно затова ни привлича така настоятелно.

Пак се засмях.

— Ами любовта? Много хора твърдят, че любовта е най-хубавото нещо на света, не властта.

— Грешат — отряза тя с нетърпящ възражения тон. — Любовта е пълната противоположност на властта. И точно затова толкова се страхуваме от нея.

— Карла, миличка, ама какви ги говориш! — Дидие Леви се присъедини към нас и седна до нея. — Длъжен съм да заключа, че явно имаш развратни помисли спрямо нашия Лин.

— Не си чул и дума от разговора ни — смъмри го тя.

— Няма нужда да те слушам . По изражението му си личи. Задаваш му твоите гатанки и вече си му завъртяла главата. Карла, забравяш, че те познавам твърде добре. Лин, ей сега ще те изцерим!

Той подвикна на един от келнерите с червени сака по номера му — 4, избродиран на нагръдния джоб на униформата.

— Хей! Номер чар! Я батли една бира! Карла, ти какво ще пиеш? Кафе? Номер чар, ек кафе аур. Джалди каро!

Дидие Леви беше само на трийсет и пет години, но те бяха пришити към него върху едри буци плът и дълбоки бръчки, които му придаваха закръгления, изхабен от грижи вид на много по-възрастен мъж. Въпреки влажния климат той винаги носеше торбести панталони от зебло, джинсова риза и омачкано сиво вълнено спортно сако. Гъстата му къдрава черна коса никога не беше нито по-дълга, нито по-къса от ръба на яката му, а умореното му лице неизменно беше обрасло с тридневна брада. Говореше английски с пищен акцент и го използваше с ленива злонамереност, за да провокира и критикува приятели и непознати. Някои хора не понасяха грубостта и забележките му, но го търпяха, защото често се оказваше полезен, а понякога и незаменим. Знаеше къде в града може да се купи и продаде почти всичко — от пистолет през скъпоценен камък до кило от най-чистия бял тайландски хероин. И както понякога сам се хвалеше, бе способен почти на всичко срещу нужното количество пари, стига да няма значителен риск за спокойствието и безопасността му.

— Говорехме за различните представи на хората за най-хубавото нещо на света — обясни Карла. — Но тебе няма защо да те питам.

— Мислите си, че за мен най-хубавото нещо на света са парите — предположи той лениво. — И сте прави. Всеки разумен и мислещ човек някой ден разбира, че парите са почти всичко на този свят. Великите принципи и благородните добродетели са много хубаво нещо в дългосрочна перспектива, но парите са онова, което ни крепи от ден за ден, а липсата им ни бута под голямото колело. Ами ти, Лин? Ти какво каза?

— Още нищо не е казал, а и след като ти вече си тук, едва ли ще може.

— Карла, бъди честна! Кажи, Лин, интересно ми е да знам.

— Е, щом настояваш, бих казал свободата.

— Свободата да вършиш какво? — попита той и изхихика на последната дума.