Грегъри Робъртс - Шантарам

— Сега трябва да го изплюете малко паан — обясни ми Прабакер, втренчен съсредоточено в дъвчещата ми челюст. — Правиш ето така, видя ли? Изплюй ето така.

И той изплю една червена плюнка, която се приземи на метър над нас от тротоара и се разля в петно колкото длан. Процедурата беше прецизна, дело на спец. Нито петънце от сока не остана по устните му. Въодушевено насърчаван от него, аз се опитах да му подражавам, но изпълнилата устата ми червена течност се изля навън, остави лигава ивица по брадичката и отпред по ризата ми и се шляпна шумно до дясната ми обувка.

— Няма проблем, тази риза… — Прабакер се намръщи, извади кърпичка от джоба си и размаза кървавочервената течност още повече по предницата на ризата ми, като търкаше енергично, ала без всякаква полза. — Няма проблем и за твои обувките. Аз ще ги избърша ето така, виждаш ли? Сега трябва да питам, ти обичаш ли да плуваш?

— Да плувам? — попитах го и преглътнах остатъка от паановата смес в устава ми.

— О, да. Да плуваш. Ще те водя на плажа Чоупати, той много хубав плаж, и там можеш да се упражняваш да дъвчеш и да плюеш, и да дъвчеш и пак да плюеш паана, но без толкова много твои дрехи, за да спестиш много от пране.

— Слушай, за разходките из града… Ти нали работиш като гид?

— О, да. Най-добрият гид в Бомбай и също по цяла Индия гид.

— Колко вземаш на ден?

Той ме погледна и бузите му се окръглиха като ябълки в игриво подсмихване, което вече започвах да разпознавам като хитрата обратна страна на широката му дружелюбна усмивка. — Цена сто рупии за цял ден — каза той.

— Добре.

— И туристите ме черпят обяда.

— Разбира се.

— И таксита също туристи плащат.

— Разбира се.

— И автобусни билети в Бомбай, за всичко те плащат.

— Да.

— И чай, ако го пием в горещ следобед, за ободрение наше.

— Аха…

— И секси момичета, ако отидем там в хладна нощ, ако почувстваме голямо издуване от нужда в…

— Да, да, добре. Слушай, ще ти платя за цялата седмица. Искам да ме разведеш из Бомбай, да поразуча града с твоя помощ. Ако се получи, в края на седмицата ще има бонус за теб. Как ти звучи?

Усмивката накара очите му да заискрят, но гласът му прозвуча изненадващо унило:

— Това е твое добро решение, Линбаба. Твое много добро решение.

— Е, ще видим — засмях се аз. — Искам и да ме научиш на разни думи на хинди, може ли?

— О, да! Мога на всичко да науча! Ха значи да , а нахин значи не , пани значи вода , кханна значи храна, а…

— Добре, добре, не е нужно да учим всичко наведнъж. Това ли е ресторантът? Чудесно, умирам от глад. — И тръгнах да влизам в тъмния, непривлекателен ресторант, но той ме спря, внезапно придобил сериозно изражение. Намръщи се и преглътна, като че не знае откъде да започне.

— Преди да ядем хубаво ядене — каза той най-сетне — и преди да… преди да правим бизнес също, нещо има, аз трябва да ти го кажа.

— Казвай…

Имаше толкова обезсърчен вид, че ме прониза опасение.

— Ами, сега ти казвам… тая тола хашиш, оная дето ти продадох в хотела…

— Да?

— Ами, това било на бизнес цена. Наистинска цена, цена за приятели, само петдесет рупии за една тола афгански хашиш. — Той вдигна ръце и се плясна по бедрата. — Аз ти взел петдесет рупии много отгоре.

— Разбирам — отвърнах тихо. Това беше толкова тривиално от моя страна, че се изкушавах да се разсмея на глас. Но очевидно за него беше важно и подозирах, че не се трогваше да прави подобни признания особено често. Всъщност, както ми довери много по-късно, точно в онзи момент бил решил, че ме харесва — а за него това означаваше, че ми дължи добросъвестна и безпрекословна честност във всичко, което казва и прави. Това едновременно бе неговото най-умилително и най-дразнещо качество — че винаги ми казваше цялата истина.

— Е, и какво смяташ да направиш по въпроса?

— Моето предложение — отвърна той сериозно — е да изпушим тоя хашиш на бизнес цена много бързо, докато свършим него, и после ще ни купя нов . След оттук нататък всичко ще е на цена като за приятели — и за теб, и за мен също. Тази политика няма проблем, нали?

Разсмях се и той се засмя заедно с мен. Прегърнах го през раменете и го въведох във врящата благоуханна атмосфера на оживения ресторант.

— Лин, — мисля аз твой много добър приятел — реши Прабакер, радостно ухилен. — Ние късметлиите, нали?

— Може би — отвърнах. — Може би.

Часове по-късно лежах сред уютната тъмнина и слушах тракането на неспирно въртящия се вентилатор. Бях уморен, ала не можех да заспя. Под прозорците ми улицата, трескава и отрудена през деня, бе притихнала, укротена от нощния зной и напоена от звезди. Смайващи и смущаващи картини от града се вихреха и се блъскаха в мислите ми като листа, понесени от вятъра, а кръвта ми така гореше от надеждата и разкриващите се пред мен възможности, че не можех да потисна усмивката си в тъмното. Никой в света, който бях изоставил, не знаеше къде съм. Никой в новия свят на Бомбай не знаеше кой съм. В този миг, сред тъмнината, не ме застрашаваше почти нищо.