Грегъри Робъртс - Шантарам

Така беше — харесвах всичко в нея. Харесваше ми хелвецианската музика на нейния швейцарско-американски английски и начинът, по който бавно отмяташе назад косата си с палец и показалец, когато нещо я дразнеше. Харесваше ми остроумието й, когато разговаряше, и как непринудено и нежно докосваше хората, които харесва, когато минаваше покрай тях или сядаше. Харесваше ми как ме гледа в очите точно до мига, в който настъпваше неудобството, а после се усмихваше и смекчаваше атаката, ала без да извръща очи.

Тя гледаше света право в очите, от упор, — и това също го обожавах, защото по онова време не обичах света. Той искаше да ме залови или да ме убие. Светът искаше да ме върне в клетката, от която избягах, където добрите — мъже в униформи на надзиратели, на които плащаха, за да постъпват както е нужно — ме оковаха и строшиха костите ми с ритници. Може би той бе прав да го иска. Може би точно това заслужавах. Казват, че репресиите пораждат съпротива у някои хора, и аз се съпротивлявах на света във всяка минута от своя живот.

„Ние със света не си говорим — каза ми веднъж Карла през онези първи месеци. — Светът не спира с опитите си да ме спечели отново — каза тя, — но нещо не се получава. Сигурно просто не съм от хората, които прощават.“ Забелязах го още от самото начало. Още в първата минута разбрах колко си приличаме. Познавах нейната решителност, почти брутална, и смелост — почти жестока, и самотния й сърдит копнеж да бъде обичана. Знаех всичко това, но нищо не казах. Не й казах колко я харесвам. През онези първи години след бягството ми аз бях вцепенен — потресен от бедите, които се сражаваха една с друга в живота ми. Сърцето ми плаваше из дълбоки и неподвижни води. Никой и нищо не можеше да ми причини болка. Никой и нищо не можеше да ми донесе щастие. Бях закоравял — а това сигурно е най-тъжното, което може да се каже за един мъж.

— Вече стана редовен клиент — подкачи ме тя, разроши с длан косата ми и се настани на моята маса.

Страшно ми хареса, че го направи — това означаваше, че вярно ме е разгадала и беше сигурна, че няма да се обидя. По онова време бях на трийсет — грозен, ръст над средния, широки рамене, изпъчени гърди и дебели ръце. Не ми рошеха често косата.

— Май че, да.

— Значи пак си обикалял с Прабакер? Как мина днес?

— Заведе ме на остров Елефанта да разгледам пещерите.

— Много красиво място — отбеляза тихо тя. Гледаше мен, ала мечтаеше за друго. — Ако ти се удаде възможност, трябва да посетиш пещерите Аджанта и Елора в северната част на щата. Веднъж преспах там — в Аджанта, в една от пещерите. Моят шеф ме заведе.

— Твоят шеф?

— Да, шефът ми.

— Той европеец ли е или индиец?

— Всъщност, нито едно от двете.

— Разкажи ми за него.

— Защо? — тя ме гледаше намръщено право в очите.

Просто бъбрех, опитвах се да я задържа при мен, да я разговоря, и внезапната й предпазливост и това, че настръхна от една-единствена дума във въпроса ми, ме учуди.

— Нищо, нищо — отвърнах усмихнат. — Просто ми е интересно как хората тук си намират работа, как си изкарват прехраната, това е.

— Ами, запознахме се преди пет години по време на един продължителен полет — отвърна тя, вторачена в ръцете си. Като че се успокои. — И двамата се качихме в Цюрих. Аз пътувах за Сингапур, но докато стигнем в Бомбай, той ме убеди да сляза и да почна работа при него. Пътуването до пещерите беше… неповторимо. Той го уреди по някакъв начин с властите. Изкачих се заедно с него и преспах в една голяма пещера, пълна с каменни скулптури на Буда и хиляди бъбриви прилепи. Нищо не ме заплашваше, той беше сложил охрана пред входа. Но беше невероятно. Фантастично преживяване. И наистина ми помогна да… Да си изясня нещата. Понякога си разбиваш сърцето по най-правилния начин, ако ме разбираш.

Не бях сигурен точно какво иска да каже, но когато замълча в очакване на отговор, кимнах, сякаш съм я разбрал.

— Когато разбиеш сърцето си така, научаваш или чувстваш нещо съвсем ново — продължи тя. — Нещо, което само ти можеш да знаеш или да чувстваш по този начин. След тази нощ осъзнах, че никъде другаде не бих изпитала това чувство, освен в Индия. Знаех… не мога да го обясня, просто по някакъв начин го знаех … че съм си у дома, на топло и че няма страшно. И ето, все още съм тук.

— Той какво точно работи?

— Какво?

— Шефът ти, с какво се занимава?

— С внос — отвърна тя. — И износ.

Умълча се и завъртя глава, за да огледа другите маси.