Грегъри Робъртс - Шантарам

— Тук боли ли? — попитах и натиснах гърдите си над зърното. Зад паравана племенницата натисна гърдата на леля си и повтори въпроса ми.

— Не.

— А тук?

— Не, не тук.

— Ами тук?

— Да. Тук боли — отвърна тя.

— А тук? Или тук?

— Не, не там. Малко тук.

С тази пантомима и чрез невидимите ръце на племенницата аз най-сетне установих, че възрастната жена има две болезнени бучки в гърдата. Освен това научих, че има болки, когато вдишва дълбоко и когато вдига тежко. Написах бележка на доктор Хамид, като му споделих наблюденията си от втора ръка и изводите си. Тъкмо дообяснявах на момичето, че трябва да заведе веднага леля си в кабинета му и да му даде бележката, когато един глас се обади зад мен:

— Знаеш ли, бедността ти отива. Ако някога наистина пропаднеш, сигурно ще си неустоим.

Обърнах се изненадано и видях Карла, подпряла се на вратата със скръстени ръце. Иронична полуусмивка играеше в ъгълчетата на устата й. Беше облечена в зелено — свободни копринени панталони и блуза с дълги ръкави и шал в по-тъмен зелен цвят. Зеленото на топла плитка вода в лагуна от сънищата сияеше в очите й. Тя бе прекалено красива — красива като руменеещия летен залез върху облачни струи, покрили цялото небе.

— Откога си тук? — разсмях се аз.

— Достатъчно дълго, че да видя странната ти система на лечение чрез вяра в действие. Да не би да лекуваш хората с телепатия?

— Индийските жени много се инатят, когато се налага непознати да им пипат гърдите — отвърнах, след като пациентката и близките й се изнизаха покрай Карла навън.

— Никой не е съвършен, както би казал Дидие — изрече тя провлачено, извила устни почти в усмивка. — Липсваш му, между другото. Поръча да ти предам много поздрави. Всъщност, липсваш на всички ни. Не сме те виждали в „При Леополд“, откакто пое задълженията на Червения кръст.

Зарадвах се, че Дидие и другите не са ме забравили, но не я поглеждах в очите. Когато бях сам, в коптора аз се чувствах незастрашаван от нищо и задоволително зает. Когато виждах приятели, идващи отвъд тези ширнали се акри земя, част от мен се свиваше от срам. Страхът и вината са черните ангели, които преследват богатите , каза ми веднъж Кадер. Не бях сигурен дали е истина, или той просто искаше това да е истина, но от опит знаех, че отчаянието и унижението преследват бедните.

— Влез, влез! Истинска изненада! Седни… седни тук, докато аз… поразтребя малко.

Тя влезе и седна на дървеното столче, а аз изтръсках последните боклуци в найлоновото пликче, с употребявани тампони и бинтове. Отново измих ръцете си със спирт и наредих лекарствата на етажерката.

Тя се огледа из малката колиба — оглеждаше всичко с критично око. Докато погледът ми следеше нейния, аз също видях малката си къщичка като вехта опърпана барака, каквато всъщност беше. Тъй като живеех в нея сам, тя ми се струваше разточително просторна в сравнение с пренаселеността навсякъде около мен. Но когато Карла беше до мен, колибата ми изглеждаше тясна и мизерна.

Пръстеният под беше напукан и целият на буци. По стените имаше дупки колкото юмрука ми, които излагаха на показ моя живот пред улисаната в работа и свади оживена улица навън. Деца надничаха през дупките към мен и Карла и подчертаваха още повече липсата на всякакво уединение тук. Кухнята ми се състоеше от един газов котлон, две чаши, две метални чинии, нож, вилица, лъжица и няколко кутии с подправки. Тя цялата се побираше в един картонен кашон, сложен в единия ъгъл. Имах навика да купувам колкото за едно ядене, така че храна нямаше. Водата държах в глинено гърне — матка. Вода от коптора. Не можех да й я предложа, защото Карла не би могла да я пие. Единствената, ми мебелировка бяха шкафът за лекарства, масичка, стол и дървена табуретка. Спомних си колко приятно ми беше, когато ми дадоха тези оскъдни мебели и колко рядко се намираха такива в бордея. През очите й аз видях пукнатините в дървото, петната от плесен, счупеното, вързано с тел и канап.

Погледнах я отново, седнала на табуретката, как пали цигара и издишва дима през ъгълчето на устата си. Изведнъж ме обхвана ирационална неприязън. Почти се сърдех, че ме е накарала да прозра грозноватата истина за дома си.

— Не е… не е кой знае какво. Аз…

— Много си е добре — тя сякаш надничаше в душата ми. — Някога живях цяла година в Гоа в такава колиба. И бях щастлива. Няма ден, в който да не ми се иска да се върна там. Понякога си мисля, че големината на щастието ни е обратнопропорционално на големината на дома ни.