Грегъри Робъртс - Шантарам

При тези думи тя вдигна високо лявата си вежда, предизвиквайки ме да отговоря и да я срещна на нейното ниво, и с този жест всичко между нас вече беше наред. Вече не изпитвах неприязън. Знаех, кой знае защо бях сигурен, че желанието малката ми къщичка да е по-голяма, по-светла и по-великолепна бе само в моите мисли, не в нейните. Тя не съдеше. Само разглеждаше и виждаше всичко, дори какво чувствам аз.

Дванайсетгодишният син на съседите Сатиш влезе в колибата, понесъл на хълбока си мъничката си двегодишна братовчедка. Застана близо до Карла и я зяпна неволно. Тя също се втренчи в него и останах поразен колко си приличаха двамата в този миг — индийчето и европейката. И двамата имаха пълни, изразителни устни и коса, черна като нощното небе; и въпреки че очите на Карла бяха морскозелени, а на момчето — с цвета на тъмен бронз, и двата чифта очи гледаха със сериозно изражение, пълно с интерес и веселие.

— Сатиш, чай боно — наредих му. Сатиш, направи чай.

Той ми пусна бърза усмивка и припна навън. Карла беше първата госпожица чужденка , която бе виждал в бордея, доколкото знаех, и той много се въодушеви от задачата да я обслужи. Знаех, че после ще се хвали на другите деца седмици наред.

— Е, кажи как ме намери? Как изобщо се промъкна тук? — попитах я аз, когато останахме сами.

— Промъкнала съм се? — намръщи се тя. — Нали не е незаконно да ти гостува човек?

— Не — засмях се аз, — но и не е обичайно. Тук не ми идват много гости.

— Всъщност беше лесно. Просто излязох на улицата и помолих хората да ме доведат при теб.

— И те те доведоха тук?

— Не точно. Много те вардеха, нали знаеш. Първо ме заведоха при твоя приятел Прабакер и той ме доведе при теб.

— Прабакер?

— Да, Лин, трябвам ли ти? — Прабакер, напуснал подслушвателския си пост навън, се показа на вратата.

— Нали щеше да си караш таксито — измърморих и си придадох строгото изражение, което знаех, че най-много го развеселяваше.

— Таксито на братовчед ми Шанту — ухили се той. — Карах, да, обаче сега другият мой братовчед, Пракаш, той кара, а аз си вземам двата часа обедна почивка. Бях у Джони Пурата, у неговата къща, когато хората дойдоха там с госпожица Карла. Тя иска да те види и аз дойдох тук. Много хубаво, нали така?

— Хубаво е, Прабу — въздъхнах.

Сатиш се върна с поднос с три чаши горещ сладък чай. Той ни ги подаде и отвори пакетче с четири бисквити „Парле Глуко“, които ни поднесе тържествено. Очаквах да изяде четвъртата бисквита, но той я сложи на дланта си, раздели я на две равни части с нокътя на палеца си и я счупи. Сравни ги, избра тази, която беше мъничко по-голяма, и я подаде на Карла. Другата даде на братовчедчето си, което седна на вратата и я загриза радостно.

Седях на стола с права облегалка. Сатиш дойде, приклекна на пода в краката ми и облегна рамо на коляното ми. Бях достатъчно голям и от тази рядка проява на привързаност разбрах, че съм постигнал пробив при Сатиш. И същевременно бях достатъчно малък да се надявам, че Карла го е забелязала и се е впечатлила.

Допихме чая, Сатиш събра празните чаши и излезе, без да каже и дума. На вратата се усмихна на Карла, примига с дългите си мигли, хвана братовчедка си за ръка и я отведе.

— Много мило момче — отбеляза тя.

— Да. Синът на съседа ми. Днес ти наистина го вдъхнови. Обикновено е много срамежлив. Е, какво те води в скромния ми дом?

— О, просто случайно се намирах в квартала — рече тя безгрижно, докато оглеждаше дупките в стената ми, през които ни зяпаха десетина личица. Чуваха се гласовете на други деца, които разпитваха Сатиш за нея. Коя е тя? Жената на Линбаба ли е ?

— Минаваше оттук, а? А не можеше ли да не ме завариш у дома, за малко?

— Хей, не си предизвиквай късмета! — присмя ми се тя.

— Не мога да се удържа. Генетично ми е заложено. Произхождам от стар род на хора, предизвиквали късмета си. Не го приемай лично.

— Всичко приемам лично — точно това е да си личност . Ако си приключил с пациентите, ще те водя на обяд.

— Всъщност имам уговорка за обяд…

— О… Е, добре тогава.

— Не, не. И ти си добре дошла, ако желаеш. Поканата е открита. Днес ще имаме празничен обяд, тук. Много ще се радвам, ако ти… ни бъдеш гостенка. Мисля, че ще ти хареса. Прабу, кажи й, че ще й хареса.

— Ще обядваме много хубав обяд! — потвърди Прабакер. — За мене си, аз си държах корема празен, за да го натъпча дебело! Толкова е вкусна храната! Толкова много ще ти хареса, че хората ще си помислят, че имаш бебе под дрехите.