Грегъри Робъртс - Шантарам

Незаконният бордей бързо се разраснал, но напосоки, според нуждата и без план, в безреден контраст със спретнатите алеи на работническото селище. С времето на всеки човек в работническите бараки се падали по осем незаконно настанили се, общо — повече от двайсет и пет хиляди души, а границата между законните и незаконните колиби се размила, скрита под стълпотворението.

Въпреки че бомбайската община заклеймявала незаконните бордеи служителите на строителната компания не одобрявали връзките между работниците и незаконно настанилите се, хората се възприемаха като една група — дните, мечтите и стремежите им се преплитаха във възела на живота в гетото. И за работниците, и за незаконно настанилите се оградата, вдигната от компанията, била като всички други огради — условна и без значение. Някои от работниците, на които не било разрешено да настаняват в бараките други хора, освен съпругите и децата си, поканили роднините си да се заселят наблизо, зад бодливата тел. Приятелството между децата от двете страни процъфтявало, браковете, по любов или уредени, били често срещани. На празненствата, от която и да е страна на оградата идвали хора и от двете половини. И тъй като пожарите, наводненията и епидемиите не признавали границите, опасани с бодлива тел, злополуките изисквали взаимопомощта между всички.

Карла, Прабакер и аз се наведохме ниско, за да минем през една дупка в оградата, и влязохме в законната част на бордея. Ято деца, облечени в изпрани фланелки и рокли, се скупчи около нас. Всички те познаваха добре и Прабакер, и мен. Бях лекувал много от малчуганите — почиствах и превързвах рани, охлузвания и ухапвания от плъхове. Немалко от работниците, уплашени, че може да ги отстранят от работа заради дребни наранявания, получени на строителната площадка, предпочитаха безплатната ми клиника пред здравния работник, назначен от компанията за първа помощ.

— Познаваш всички тук — отбеляза Карла, когато за пети път ни спря група съседи. — Да не се кандидатираш за кмет?

— Не, по дяволите. Не мога да понасям политиците. Политик е човек, който ти обещава мост, дори и да няма река.

— Не е лошо — измърмори тя. Очите й се смееха.

— Де да можех да се похваля, че е моя мисъл — ухилих се аз. — Казал го е един актьор на име Амитабх.

— Амитабх Бачан? — попита тя. — Големият Б, самият той?

— Да… Ти обичаш боливудско кино?

— Да, защо не?

— Не знам — отвърнах, клатейки глава. — Просто… не го очаквах.

Последва пауза, която се превърна в неловко мълчание. Тя проговори първа.

— Но ти наистина познаваш много хора тук и те много те харесват. Намръщих се, истински изненадан от предположението. Не ми беше хрумвало, че хората в бордея може да ме харесват . Знаех, че някои от мъжете — Прабакер, Джони Пурата, дори Касим Али Хюсеин — ме смятаха за приятел. Знаех и че други се отнасят към мен с уважение, което ми се струваше искрено и непресторено. Но не смятах, че дружбата и уважението означават, че ме харесват.

— Днес е особен ден — усмихнах се аз в опит да сменя темата. — Хората тук години наред се опитват да измолят разрешение да си построят училище. Тук има около осемстотин деца на училищна възраст, но училищата на цели мили наоколо са пълни и не могат да ги поемат. Хората са организирали свои учители и са намерили добро място за училище, но въпреки това властите адски се съпротивяват.

— Защото е бордей…

— Да. Боят се, че училището един вид ще придаде легитимност на мястото. На теория бордеят не съществува, защото е незаконен и непризнат.

— Ние не сме хора — рече радостно Прабакер. — Това са нашите несъществуващи къщи, в които не живеем.

— А сега ще си имаме и несъществуващо училище — довърших аз мисълта му. — Кметството най-сетне се съгласи на известен компромис. Позволиха наблизо да се построи временно училище, а скоро ще организират и още едно. Но когато завършат строежа, ще трябва да ги съборят.

— А кога ще е това?

— Ами, тези кули ги строят от пет години вече, сигурно остават още три години работа, може би и повече. Всъщност никой не е сигурен какво ще стане, когато ги завършат. Теоретично поне, ще бутнат коптора.

— И всичко това вече няма да го има? — попита Карла и обгърна с поглед града от колиби.

— Всичко ще изчезне — въздъхна Прабакер.

— Но днес е голям ден. Кампанията за училището беше продължителна и на моменти — доста яростна. Но хората спечелиха и ще имат училище, затова довечера се подготвя голямо празненство. А междувременно на един от работниците най-после му се роди син след пет дъщери подред и той дава специален предпразничен обяд, на който всички са поканени.