Грегъри Робъртс - Шантарам

— Не — смънках аз и отново прочетох писмото. — Не, не сега. Може би по-късно.

Прабакер тръгна към отворената врата на колибата, спря се там и се вгледа замислено в мен, килнал малката си кръгла глава настрани. Пъхнах писмото в джоба си и го погледнах. Струваше ми се, че иска да ми каже нещо — по набърченото му чело си личеше, че се напряга, но после той явно размисли. Вдигна рамене и се усмихна.

— Болни ще идват ли днес?

— Няколко, мисля. По-късно.

— Е, значи тогава ще те видя на обяд, нали?

— Разбира се.

— Ти… трябвам ли ти, да направя нещо?

— Не, благодаря.

— Искаш ли на съседа ми жена му да ти изпере ризата?

— Да ми изпере ризата?

— Да, мирише на мечки. Ти миришеш на мечки, Линбаба.

— Няма нищо — засмях се аз. — На мен ми харесва.

— Е, аз ще тръгвам. Ще карам таксито на братовчед ми Шанту.

— Добре тогава.

— Хайде, тръгвам.

Той излезе и щом останах отново сам, звуците на бордея закръжиха около мен: викове на улични продавачи, играещи деца, женски смях и любовни песни, които кънтяха от надути докрай радиоапарати. Имаше и животински звуци, стотици. Оставаха само дни до големите дъждове и мнозина странстващи артисти като двамата мечкари бяха потърсили подслон в бордеите из целия град. В нашия бяхме приютили три групи змиеукротители, трупа дресьори на маймуни и многобройни развъдници на папагали и пойни птички. Мъжете, които обикновено връзваха конете си на поляната край флотските казарми, ги доведоха в нашите бараки, пригодени за обори. Кози, овце и прасета, кокошки, волове и биволи, дори камила и слон — площта на бордея се бе превърнала в разпрострял се Ноев ковчег, убежище от прииждащите води.

Животните бяха добре дошли и никой не поставяше под съмнение правото им на подслон, но присъствието им наистина създаде нови проблеми. През първата си нощ в бордея маймунарите изпуснаха една от маймуните и тя избяга, докато другите спяха. Пакостницата се покатерила по покривите на колибите и влязла в колибата, в която се бяха настанили група змиеукротители. Те държаха кобрите си в плетени кошници с капаци, заклещени с бамбукови пръчки и притиснати с камък отгоре. Маймуната махнала камъка от кошница, в която имало три кобри, и я отворила, после се покатерила на покрива и оттам събудила с крясъци змиеукротителите. И те вдигнаха тревога.

— Саап алла! Саап алла! Саап! — Змиите идват! Змии!

Настана пандемониум — сънените обитатели на бордея се втурнаха навън с газови фенери и запалени факли, нападаха всяка сянка и се удряха по стъпалата и пищялите с пръчки и тояги. Няколко по-паянтови колиби бяха съборени от паникьосаната тълпа. Най-сетне Касим Али възстанови реда и организира змиеукротителите в две разузнавателни групи, които систематично претърсиха бордея, най-сетне намериха кобрите и ги прибраха в кошниците.

Освен многобройните им други умения, маймуните бяха обучени за отлични крадци. Също като повечето бордеи из целия град, и нашият беше зона, свободна от кражби. Никоя врата не се заключваше, никой не криеше нищо в тайни скривалища и маймуните се намериха в джебчийски рай. Всеки ден на засрамените маймунари им се налагаше да нареждат на маса пред колибата си всичко, откраднато от маймуните, за да си го приберат пълноправните собственици. Маймуните проявяваха отявлено предпочитание към стъклените гривни и месинговите украшения за глезени или за ръце, каквито носеха малките момичета. Даже и след като маймунарите им купиха такива дрънкулки и накичиха с тях косматите им ръце и крака, маймуните все така не можеха да устоят на кражбите на подобни накити.

Най-накрая Касим Али реши да сложат звънци на всички маймуни, докато пребивават в бордея. Животните проявиха голяма изобретателност в отърваването си от тях и в заглушаването им. Веднъж видях две маймуни, дебнещи край пустата пътека пред колибата ми по здрач, с очи, пълни с маймунска вина и пакостливост. Едната бе успяла да махне звънците от врата си. Тя вървеше на задни крака в тандем с другата и заглушаваше звънците й, като ги стискаше с малките си ръчички. Въпреки находчивостта им, подрънкването на звънците наистина правеше по-забележими обичайно безшумните им маймунджилъци и понамали дребните им постъпки и срама на господарите им.

Наред с пътуващите артисти, мнозина от бездомниците, живеещи на улицата около нашия бордей, също бяха привлечени от относителната сигурност на колибите ни. Тези хора, известни като „тротоарните обитатели“, се настаняваха да живеят на всяко празно парче земя и на всяка пътека, достатъчно широка да побере паянтовите им подслони, като все пак остане място и за пешеходците. Къщите им бяха най-примитивни, а условията, в които живееха — най-тежки и сурови сред всички милиони бездомници в Бомбай. Когато дойдеше мусонът, те винаги бяха под заплаха, понякога положението им ставаше непоносимо и мнозина търсеха убежище в бордеите.