Грегъри Робъртс - Шантарам

Мечокът се клатушкаше и оглеждаше тълпата с големите си печални очи. Виждах добре животното и забелязах, че носи кожен нашийник с малки шипове. На нашийника бяха закрепени две вериги, придържани от ръцете на двама мъже. Чак сега ги забелязах. Те бяха мечкари, облечени в жилетки, тюрбани и панталони, всичко в крещящ електриковосин цвят. Дори гърдите и лицата им бяха боядисани в синьо, както и металните вериги и нашийника на мечока. Животното се обърна и отново ме погледна в очите. И, невероятно, единият от мъжете, които стискаха веригите, се обърна към мен по име:

— Господин Лин? Вие сте господин Лин, аз така мисля? — попита той.

Мечокът килна глава, все едно и той ми задаваше същия въпрос.

— Да! — обадиха се гласове в тълпата. — Да! Това е господин Лин! Това е Линбаба!

Продължавах да стоя на вратата толкова изумен, че не можех нито да помръдна, нито да проговоря. Хората се смееха и подвикваха. Няколко по-храбри деца се промъкнаха по-близо, че да могат да пипат мечока със стрелкащи пръсти. Майките им писнаха, засмяха се и ги притеглиха обратно в прегръдките си.

— Ние сме ваши приятели — каза един от синьоликите мъже на хинди. Зъбите му блеснаха, ослепително бели на синия фон. — Носим ви вест.

Другият мъж извади смачкан жълт плик от джоба на жилетката си и ми го показа.

— Вест? — успях да попитам.

— Да, важно известие за вас, сър — отвърна първият. — Но първо трябва да извършите нещо. Има обещание, за да ви дадем писмото. Голямо обещание. Много ще ви хареса.

Говореха на хинди, а аз не знаех думата вачан , която означава обещание. Излязох от колибата и запристъпвах около мечока. Вън имаше повече хора, отколкото си представях, и те се бяха скупчили малко по-далеч от обсега на мечешката лапа. Неколцина повтаряха на хинди думата вачан. Бърборенето на други гласове, на няколко езика, заедно с крясъците, хвърлените камъни и лаещите кучета възпроизвеждаха звуков ефект на малък бунт.

Прахът по калдъръмените пътеки се вдигаше на облаци и се вихреше и въпреки че се намирахме в центъра на модерен град, това място с бамбуковите колиби и тълпата от зяпачи можеше да е село в някоя затънтена долина. Мечкарите, когато ги разгледах по-подробно, ми се сториха фантастични същества. Голите им ръце и гърди бяха силни и мускулести под синята боя, а панталоните им бяха украсени със сребърни звънчета и кръгчета и пискюли от червена и жълта коприна. И двамата бяха с дълги коси, които носеха на расти, два пръста дебели и увити по краищата със сребърна тел.

Почувствах ръка на рамото си и едва не подскочих. Беше Прабакер. Обичайната му усмивка бе неземно широка, а черните му очи — щастливи.

— Такъв късмет имаме, че живееш с нас, Лин. Ти винаги докарваш толкова приключения съвсем не скучни!

— Не съм ги довел аз, Прабу. Какво разправят те, по дяволите? Какво искат?

— Те ти носят известие, Лин. Но има вачан , обещание, преди да ти го дадат. Има… таковата… уловки.

— Уловки?

— Да, да. Нали това е английската дума? Уловки . Това означава като малко отмъщение за че си добър.

— Прабакер се усмихна щастливо при възможността да ми сподели някое от определенията си на английски. По навик или пък по случайност, той винаги уцелваше най-дразнещия момент, за да ми ги преподнесе.

— Да, Прабу, знам какво е уловка . Но не знам кои са тези! От кого е известието?

Прабакер задърдори бързо на хинди, във възторг, че е център на вниманието в разговора. Мечкарите му отговориха подробно, със също толкова бърза реч. Не разбирах кой знае колко от това, което се говореше, но онези сред тълпата, които бяха достатъчно близо да чуват, избухнаха в смях. Мечокът се отпусна на четири крака и подуши краката ми.

— Какво казаха те?

— Лин, нямало да кажат кой праща това известие — каза Прабакер, като едва потискаше смеха си. — Това е голяма тайна и те няма да я кажат. Имат нареждания да ти дадат това известие без нищо обяснения, и с една уловката за теб, като обещание.

— Каква уловка?

— Ами, трябва да прегърнеш мечока.

— Какво?!

— Да го прегърнеш мечока. Трябва него много да го гушнеш, ето така.

Той ме сграбчи в силна прегръдка и долепи глава до гърдите ми. Тълпата буйно заръкопляска, мечкарите задюдюкаха пронизително и дори и мечокът така се трогна, че се изправи и изтанцува една тромава джига. Озадачението и очевидната неохота по лицето ми разсмя още по-силно хората.

— Няма да стане — поклатих глава.

— О, да — засмя се Прабакер.