Грегъри Робъртс - Шантарам

През този следобед аз на няколко пъти напусках и се връщах. Мнозина от обитателите на бордея, които минаваха оттам, се спираха да гледат. Хората се включваха в кръга около Джозеф или излизаха от него, когато поискаха. Касим Али седеше на входа на колибата с изправен гръб и сериозно изражение и не отделяше очи от кръга. Той направляваше наказанието с тихи думи или незабележими жестове — поддържаше безмилостния натиск върху мъжа, но не позволяваше изстъпления.

Джозеф припадна два пъти, преди най-сетне да се пречупи. Когато всичко свърши, той беше смазан. Цялата му злоба и дързост бяха потъпкани. Той ридаеше и произнасяше отново и отново името на жена си. Мария, Мария, Мария…

Касим Али стана и се приближи до кръга. Чакаше точно този момент. Той кимна на Виджай, който донесе купа с топла вода и две кърпи от една съседна колиба. Същите мъже, които пребиха Джозеф, го прегърнаха и измиха лицето, врата, ръцете и краката му. Дадоха му вода. Сресаха косата му. Утешиха го с прегръдки и с първите мили думи, които чуваше от началото на наказанието. Те му казаха, че ако наистина съжалява, ще му простят и ще му помогнат. Доведоха много хора, мен включително, и накараха Джозеф да докосне краката им. Облякоха го в чиста риза и го изправиха, като внимателно го подкрепяха с ръце и рамене. Касим Али приклекна до него и се вгледа в кръвясалите му очи.

— Жена ти, Мария, не е мъртва — рече тихо той.

— Не е… не е мъртва? — измънка Джозеф.

— Не, Джозеф, не е мъртва. Много тежко е пострадала, но е жива.

— Слава Богу, слава Богу!

— Жените от твоето семейство и семейството на Мария решиха какво да се направи — изрече Касим бавно и тежко. — Съжаляваш ли… Знаеш ли какво си причинил на жена си и съжаляваш ли за това?

— Да, Касимбай — заплака Джозеф. — Съжалявам, много съжалявам!

— Жените решиха да не виждаш Мария два месеца. Тя е много болна. Замалко не я уби и тя трябва да си почива два месеца, за да оздравее. През това време ти ще работиш всеки ден. Ще работиш по цял ден, и то здравата. Няма да харчиш. Няма да пиеш нито капка дару, бира или каквото и да било, освен вода. Разбра ли? Никакъв чай, никакво мляко, нищо друго, освен вода. Трябва да спазваш този пост като част от наказанието ти.

Джозеф закима немощно.

— Да, да, ще го спазвам.

— Мария може да реши да не се върне при теб. Трябва да знаеш и това. Тя може да поиска да се разведе с теб, дори след два месеца — и ако поиска, аз ще й помогна. Но когато двата месеца изтекат, ако тя пожелае да те приеме пак, с парите, спестени от тежката работа, ще я заведеш на почивка в хладните планини. И докато си там с жена си, ти ще осъзнаеш грозотата в себе си и ще се опиташ да я преодолееш. Иншаллах , ти ще създадеш щастливо и достойно бъдеще за себе си и жена си. Това е решението. А сега върви. И без повече приказки. Яж и си лягай.

Касим се изправи, обърна се и се отдалечи. Приятелите на Джозеф му помогнаха да стане и го поведоха към къщи, като почти го носеха на ръце. Колибата бе почистена, бяха изнесли всички дрехи и лични вещи на Мария. Дадоха на Джозеф ориз и дал. Той хапна малко и полегна на тънкия си дюшек. Двама приятели седнаха до него и започнаха да веят на безчувственото му тяло със зелени хартиени ветрила. Вързаха единия край на окървавената пръчка с връв и Джони Пурата я окачи на един кол пред колибата на Джозеф, за да я гледат всички. Тя щеше да остане там два месеца, докато изтече наказанието му.

Някой включи радио в една от недалечните колиби и любовна песен на хинди се разнесе над пътеките и канавките на оживения бордей. Някъде плачеше дете. Кокошки ровеха и кълвяха на мястото, където измъчваха Джозеф. Носеше се смях на жена, играеха деца, продавачът на гривни се провикваше протяжно на марати: Гривната е красота, красотата е гривна!

Щом пулсът и суетнята на нормалния живот в бордея се възстановиха, аз се върнах в колибата си по лъкатушните пътеки. Рибари и рибарки се прибираха от Сасун Док и носеха кошници с морски мирис. Още един от уравновесяващите контрасти на живота в бордея — това беше и часът, избран от продавачите на благовония да обикалят по пътеките със запалени мостри с аромат на сандалово дърво, жасмин, роза и пачули.

Мислех си за видяното през днешния ден, за това какво правеха хората за себе си в това малко градче с двайсет и пет хиляди души, без полиция, съдии, съд и затвори. Мислех си за нещо, казано от Касим Али преди седмици, когато двете момчета, Фарук и Рагхурам, бяха понесли наказанието си, като цял ден работиха вързани в тоалетната. След като се почистиха с ведро топла вода и се преоблякоха в нови лунги и чисти бели потници, двамата се изправиха пред събранието на техните семейства, приятели и съседи. Фенерите, разлюлени от вятъра, предаваха златната искра от око на око, а сенките се гонеха по тръстиковите стени на колибите. Касим Али обяви наказанието, определено от съвета на приятелите и близките — индуисти и мюсюлмани. Наказанието им, че са се сбили заради религия, беше всеки да заучи една цяла молитва от религиозните обреди на другия.