Грегъри Робъртс - Шантарам

— Шегуваш ли се? Няма да стане, мой човек.

— Таклийф нахин — извика единият от мечкарите. Няма проблеми .

— Няма страшно! Кано е много добричък. Кано е най-добричкият мечок в цяла Индия. Кано обича хората.

Той се приближи до мечока и закрещя команди на хинди. Щом мечокът Кано се изправи в цял ръст, мечкадарят се приближи и го прегърна. Мечокът сключи лапи около него и се залюля напред-назад. След няколко секунди пусна мъжа, който се обърна към бурно аплодиращата го тълпа с лъчезарна усмивка и се поклони артистично.

— Няма да стане — повторих аз.

— О, Лин, хайде де! Прегърни мечката! — примоли ми се Прабу през смях.

— Никакви мечки няма да прегръщам, Прабу.

— Хайде де, Лин, не искаш ли да разбереш какво е то известието?

— Не.

— Може да е важно.

— Не ми пука.

— Може да ти хареса да прегръщаш мечки, Лин, нали така?

— Не.

— Може.

— Няма.

— Е, може би, искаш ли аз пак да те прегърна силно, за упражнение?

— Не. Но все пак благодаря.

— Тогава хайде, прегърни мечока, Лин.

— Съжалявам.

— Ох, моля ти сеее! — придумваше ме той.

— Не.

— Да, Лин, моля ти се, прегърни мечката! — насърчи ме Прабакер, молейки тълпата за подкрепа. Стотици хора се бяха скупчили на пътеката край къщата ми. Децата си бяха намерили безопасни наблюдателни места по покривите на по-здравите колиби.

— Хайде, хайде! — ревяха и кряскаха те.

Огледах поред всички засмяни лица около мен и разбрах, че нямам избор. Направих две крачки, протегнах ръце разтреперан и бавно се притиснах до рунтавата козина на мечока Кано. Той бе изненадващо мек под козината, едва ли не пухкав. Но дебелите предни лапи бяха само мускули и те се сключиха около раменете ми с могъща мощ, с нечовешка сила. Разбрах какво е да се чувстваш абсолютно безпомощен.

Мисъл, родена от уплахата, се завъртя в ума ми — Кано можеше да ми строши гръбнака толкова лесно, както аз да строша молив. Ревът на мечока тътнеше в гърдите му, до ухото ми. Мирис, подобен на мириса на мокър мъх, нахлу в ноздрите ми, примесен с друг, подобен на мириса на нови кожени обувки, и трети, като мириса на детско вълнено одеяло. Зад тях се долавяше и режещ мирис на амоняк, все едно трион прерязва кост. Шумът на тълпата намаля. Кано беше топъл. Кано се клатушкаше напред-назад. Козината, която стисках между пръстите си, беше мека и покриваше кожни гънки като по врата на куче. Вкопчих се в козината и се заклатушках с него. Притиснат в яката му хватка, на мен ми се струваше, че плавам или може би пропадам от някое възвишено място на неизразим мир и обещания.

Ръце разтърсиха раменете ми, отворих очи и видях, че съм паднал на колене. Мечокът Кано ме бе пуснал от прегръдката си и вече беше стигнал края на късата пътека — отдалечаваше се с бавната си тромава стъпка, придружен от мечкарите и свитата от хора и пощурели кучета.

— Линбаба, добре ли си?

— Добре съм, нищо ми няма. Сигурно… Зави ми се свят, — май. — Кано хубавичко те стискаше, нали? Ето, ето ти известието. Прибрах се в колибата си и седнах на масичката, скована от щайги. В смачкания плик имаше бележка, написана на машина на същата жълта хартия. Беше на английски и заподозрях, че е напечатана от някой от професионалните писачи на писма на Улицата на писателите. Беше от Абдула.

„Скъпи ми братко,

Салам алейкум. Ти ми каза, че даваш на хората мечешки прегръдки. Мисля, че това е обичай на вашата страна, и макар и да го смятам за много странен, и въпреки че не разбирам, мисля, че сигурно заради това се чувстваш самотен тук, тъй като в Бомбай мечките не достигат. Затова ти пращам мечка за прегръщане. Моля, заповядай. Дано с нея се почувстваш така, сякаш прегръщаш мечките в твоята страна. Много съм зает с работа и съм здрав, благодаря на Бога. След като си свърша работата, скоро ще се върна в Бомбай, иншаллах. Бог да благослови теб и твоя брат.

Прабакер бе застанал зад лявото ми рамо и четеше бавно писмото на глас.

— Аха, това е онзи Абдула, за когото не бива да ти казвам, че върши всякакви лоши неща, но всъщност той ги върши, дори по същото време, когато аз не ти казвам… че ги върши.

— Не е учтиво да четеш чужди писма.

— Не е, да. Не е учтиво значи, че ни харесва да го правим, дори когато другите ни казват да не го, нали така?

— Кои са тези с мечока? — попитах го. — Къде са отседнали? — Те си изкарват парите с танцуващия мечок. Те са родом от У. П. Утар Прадеш, на север оттука, нашата Майка Индия, но пътуват навсякъде. Сега са отседнали в жопадпати в квартала Нейви Нагар. Искаш ли да те завела?