Агата Кристи - Поаро разследва

— На драго сърце — извиках с ентусиазъм. — Кога тръгваме?

— Полунощ е както тържествен, така и подходящ час, така поне предполагам. Няма вероятност да се случи нещо преди това.

Точно в дванайсет часа се вмъкнахме предпазливо в товарния асансьор и се спуснахме на втория етаж. След манипулацията на Поаро дървената врата бързо се отвори навътре и влязохме в жилището. От килера минахме в кухнята, където удобно се настанихме на два стола, а вратата към хола оставихме леко открехната.

— Сега не остава нищо друго, освен да чакаме — каза доволен Поаро и затвори очи.

Чакането ми се стори безкрайно. Ужасявах се да не заспя. Точно когато ми се струваше, че съм седял така около осем часа, а после се оказа само час и двайсет минути, се чу леко драскане. Ръката на Поаро докосна моята.

Станах и двамата внимателно се придвижихме към хола. Звукът идваше оттам. Поаро допря устни до ухото ми.

— Вън пред входната врата. Изрязват ключалката. Когато ви дам знак, но не по-рано, хвърлете му се отзад и здраво го дръжте. Внимавайте, той ще има нож.

Скоро чухме звук от разцепване на дърво и на вратата се появи малък кръг светлина, който веднага угасна, и вратата отново се отвори. И двамата с Поаро се долепихме до стената. Долових дишането на мъжа, когато минаваше покрай нас. Той запали фенерчето си и в този момент Поаро изсъска в ухото ми:

— Allez 43 43 Allez (фр.) — Хайде — Б.пр. !

И двамата скочихме. Поаро ловко уви главата на неканения гост с лек вълнен шал, докато аз здраво притиснах ръцете му до тялото. Всичко стана бързо и безшумно. Избих камата, която той стискаше, и докато Поаро свали шала от очите му и го върза плътно около устата, аз подхвърлих револвера си, така че той да може да го види и разбере, че съпротивата е излишна. Щом мъжът престана да се бори, Поаро доближи устни до ухото му и оживено му зашепна. След миг човекът кимна. С движение на ръката Поаро заповяда да пазим тишина и ни поведе вън от жилището и надолу по стълбите. Пленникът ни го последва, а аз вървях последен, с револвер в ръка. На улицата Поаро се обърна към мен:

— Зад ъгъла чака такси. Дайте ми револвера. Сега няма да имаме нужда от него.

— Но ако този приятел се опита да избяга?

Поаро се усмихна:

— Няма да избяга.

След минута се върнах с чакащото такси. Шалът бе отвързан от лицето на непознатия и аз трепнах от удивление.

— Той не е японец — прошепнах развълнувано.

— Наблюдателността винаги е била ваша сила, Хейстингс! Нищо не ви убягва. Да, не е японец. Италианец е.

Качихме се в колата и Поаро даде на шофьора адрес в Сейнт Джон Уд. Това напълно ме обърка. Не исках пред пленника ни да питам Поаро къде отиваме и напразно напрягах ума си да разбера нещо.

Слязохме пред вратата на малка къща, отдалечена от пътя. По тротоара се клатушкаше леко пийнал мъж, който почти се сблъска с Поаро, и той му каза нещо рязко, което не можах да чуя. Тримата изкачихме стъпалата към къщата. Поаро позвъни и ни даде знак да застанем малко встрани. Отговор не последва и той отново позвъни, после взе чукчето и няколко минути енергично чука по вратата. В прозорчето над вратата изведнъж се появи светлина и някой предпазливо открехна вратата.

— Какво, по дяволите, искате? — грубо се обади мъжки глас.

— Търся доктора. Жена ми заболя.

— Тук няма доктор.

Мъжът понечи да затвори вратата, но Поаро ловко пъхна крака си. Изведнъж той се превърна в истинска карикатура на разгневен французин.

— Какво говорите, няма доктор ли? Ще ви дам под съд. Трябва да дойдете! Ще стоя тук, ще звъня и ще чукам цяла нощ.

— Драги господине… — Вратата отново бе отворена и мъжът по пантофи и халат, пристъпи напред да успокои Поаро, като хвърли неспокоен поглед наоколо.

— Ще извикам полиция.

Поаро се приготви да слезе по стълбите.

— Не, за бога, не правете това! — Мъжът се спусна след него.

Поаро го блъсна и той се запрепъва надолу по стъпалата. В следващата минута и тримата бяхме от вътрешната страна на вратата, затворихме я и я залостихме.

— Бързо вътре! — Поаро тръгна към най-близката стая, като по пътя запали лампата. — А вие — зад завесата!

— Си, сеньор — отвърна италианецът и се скри зад завесата от розово кадифе.

Всичко стана за по-малко от минута. Той тъкмо се скри от погледа, и една жена се втурна в стаята. Тя бе висока, с червеникава коса и придържаше алено кимоно около стройното си тяло.

— Къде е съпругът ми? — извика с неспокоен, уплашен поглед. — Кои сте вие?