Агата Кристи - Поаро разследва

— Бихте ли ме извинили само за секунда — казах аз, озарен от една идея.

Изтичах нагоре по стълбите и с няколко думи запознах Поаро със ситуацията. Той ме разбра от половин дума.

— Виждам. Искаш да отидеш сам, така ли е? Добре, защо не? Вече трябва да си усвоил методите ми. Всичко, за което те моля, е да ми даваш пълен отчет всеки ден и да следваш безусловно заръките ми, които сигурно ще ти пращам с телеграми.

Веднага се съгласих с този вариант.

Час по-късно вече седях срещу господин Хавъринг във вагон първа класа по железопътната линия „Мидленд“, напускайки шеметно Лондон.

— За да започнем, капитан Хейстингс, отиваме в „Хънтърс Лодж“, мястото, където се е разиграла трагедията. Това е ловна хижа в сърцето на дарбишърските ловни територии. Истинският ни дом е близо до Нюмаркет, но обикновено през зимата наемаме апартамент в града. За „Хънтърс Лодж“ се грижи една жена, която умее да се справя с всичко, от което имаме нужда, когато решим да отидем там за уикенда. Разбира се, по време на ловния сезон, взимаме някои от прислужниците си от Нюмаркет с нас. Вуйчо ми, Херингтън Пейс (както може би знаете, майка ми беше Пейс от Ню Йорк), живееше с нас през последните три години. Никога не се беше разбирал добре с баща ми и с по-големия ми брат. Подозирам, че положението ми на нещо като блуден син по-скоро засили, отколкото намали неговата привързаност към мен. Аз съм беден и всъщност той поемаше всички разноски. Разбира се, с цената на известни компромиси, не беше чак толкова трудно да се свикне с него и ние тримата си живеехме в разбирателство. Преди два дни вуйчо ми, доста изморен от партитата, които организирахме в града, предложи да заминем за ден-два в Дарбишър. Съпругата ми телеграфира на госпожа Мидълтън, прислужничката, и ние потеглихме същия следобед. Снощи бях принуден да се върна в града, но вуйчо и съпругата ми останаха. Сутринта получих тази телеграма. — Той ми я подаде.

Върни се веднага. Вуйчо Херингтън беше убит снощи. Доведи добър детектив, ако можеш. Непременно ела. Зоуи.

— Значи все още не знаете никакви подробности?

— Не, но сигурно ще излязат във вечерните вестници. Предполагам, че полицията вече е в течение.

Беше около три часът, когато слязохме на малката гара Елмърс Дейл. След девет километра шофиране стигнахме до малка каменна сграда в средата на хълмистите ловни територии.

— Пусто място — отбелязах аз и потръпнах.

— Ще се опитам да се отърва от него — кимна Хавъринг. — Никога не бих могъл да живея тук отново.

Вдигнахме резето на портата и се отправихме нагоре по тясна пътека към дъбовата врата. Един познат мъж се появи и тръгна към нас.

— Джап! — възкликнах аз.

Инспекторът от Скотланд Ярд ми се ухили приятелски, преди да се обърне към моя спътник:

— Господин Хавъринг, предполагам? Бях изпратен от Лондон да се заема с този случай и бих искал да си поговорим, сър.

— Съпругата ми…

— Видях съпругата ви, сър… и прислужничката. Няма да ви задържам дълго, защото бързам да се върна в селото. Тук видях всичко, което можеше да се види.

— Все още не знам какво…

— Да, така е — промърмори кротко Джап. — Но има едно-две неща, по които бих искал вашето мнение. Познаваме се с капитан Хейстингс и ще го помоля да отиде в къщата, за да ги уведоми, че идвате. Между другото, капитане, какво става с малкия мъж?

— Той е болен от грип.

— Наистина ли? Съжалявам да го чуя. И сега се получава така — идва каруцата, но без коня. Вие сте тук без него, нали?

След неговата твърде неподходяща шега се запътих към къщата. Позвъних на звънеца, тъй като Джап беше затворил вратата след себе си. Тя се отвори и на прага се появи жена на средна възраст, облечена в черно.

— Господин Хавъринг ще бъде тук след минутка — обясних аз. — Остана да поговори с инспектора. Пристигнах заедно с него от Лондон, за да се запозная със случая. Може би ще можете да ми разкажете накратко какво се случи снощи.

— Влезте, сър. — Тя затвори вратата след мен и застанахме във вестибюла, потънал в сумрак. — Един мъж дойде точно след вечеря. Помоли да се види с господин Пейс, сър. Долових, че говори със същия акцент, и реших, че е някой американски господин, приятел на господин Пейс. Заведох го в стаята, където се държат ловните принадлежности, и сетне отидох да съобщя на господин Пейс. Гостът не ми се представи, което, разбира се, беше малко странно, като се замисля сега. Казах на господин Пейс и както ми се стори, той се учуди, но рече на господарката: „Извини ме, Зоуи, ще отида да видя какво иска този човек.“ Влезе в стаята, а аз се върнах в кухнята, но не след дълго чух високи гласове, сякаш имаше някаква кавга, и излязох във вестибюла. Господарката влезе в същия момент и точно тогава се чу изстрел, а после — смразяваща тишина. Двете се затичахме към вратата на стаята, но беше заключена и трябваше да заобиколим, за да влезем през прозореца. Беше отворен. Вътре намерихме господин Пейс, прострелян и целия в кръв.