Агата Кристи - Поаро разследва

— Какво общо има това с господин Малтравърс? — продължи въпроса му Поаро. — Както разбирам, вие не знаете, че до него бе намерена пушка за врани.

— Искате да кажете, че моята история го е подтикнала? Но това е ужасно!

— Не се разстройвайте, може да е така, но може и да не е. Трябва да се обадя по телефона в Лондон.

Той проведе дълъг разговор и се завърна замислен. Следобед излезе сам. Върна се преди седем часа и ме уведоми, че не бива да протака повече нещата. Налага се да съобщи лошите новини на младата вдовица. Вече изцяло й симпатизирах. Да остане без пукната пара и с мисълта, че съпругът й се е самоубил, за да й осигури някакво бъдеще, е тежък товар, за която и да е жена. Тайно се надявах, че младият Блек ще е способен да я утеши, след като първият шок отмине. Очевидно той много й се възхищаваше.

Разговорът ни с вдовицата беше труден. Упорито отказваше да приеме фактите, които Поаро й поднасяше един след друг, и когато накрая я убеди, тя избухна в плач. Огледът на трупа потвърди подозренията ни. Поаро съжаляваше бедната жена, но в крайна сметка бе нает от застрахователната компания и какво можеше да направи? На тръгване той внимателно се обърна към госпожа Малтравърс:

— Мадам, вие най-добре от всички знаете, че мъртви няма!

— Какво искате да кажете? — сепна се тя, а очите й се разшириха.

— Никога ли не сте взимали участие в спиритически сеанси? Вие сте медиум, нали?

— Бяха ми казали нещо такова. Но със сигурност вие не вярвате в спиритизма, нали?

— Мадам, забелязах някои странни неща. В селото се говори, навярно знаете, че тази къща е обитавана от духове.

Тя кимна. В този момент прислужницата съобщи, че вечерята е готова.

— Защо не останете за вечеря?

Ние приехме с готовност и аз усетих, че нашето присъствие може да разсее малко жената.

Тъкмо привършвахме със супата, когато чухме вик зад вратата и звук от счупен порцелан. Скочихме. Прислужницата се появи, притиснала ръка към сърцето си.

— Имаше някакъв мъж! Стоеше на пътя!

Поаро се втурна, но се върна бързо и каза:

— Там няма никого.

— Няма ли, сър? — промълви едва-едва прислужницата. — Но той така ме стресна!

— Защо?

Тя зашепна:

— Стори… Стори ми се, че е господарят. Приличаше много на него.

Видях, че госпожа Малтравърс се стресна и в съзнанието ми веднага изскочи поверието, че самоубиецът никога не намира покой. Сигурен съм, че и тя си е помислила същото. След минута хвана ръката на Поаро и изпищя:

— Чухте ли това? Тези три почуквания по прозореца? Той винаги така почукваше, когато минаваше покрай къщата.

— Бръшлянът! — извиках аз. — Бръшлянът се удря в прозорчето.

Но ужасът вече се беше вселил в душите ни. Прислужницата очевидно се беше паникьосала и когато свършихме с вечерята, госпожа Малтравърс помоли Поаро да не си тръгваме веднага. Очевидно се боеше да остане сама в къщата. Преместихме се в малката гостна. Вятърът се засилваше и стенеше зловещо около къщата. Вратата на стаята не беше заключена и на два пъти бавно се отвори. Всеки път домакинята се притискаше към мен ужасена.

— Ах! Тази врата е като омагьосана! — извика ядосано Поаро накрая. Стана и я затвори, след което превъртя ключа в ключалката. — Ще я заключа и точка!

— Не го правете — промълви тя. — Ако и сега се отвори…

И още докато говореше, невъзможното се случи. Заключената врата бавно се открехна. От моето място не можех да видя коридора, но тя и Поаро бяха с лице към него. Тя нададе протяжен писък и се обърна към приятеля ми.

— Видяхте ли го? Там в коридора? — изплака.

Той се взря в нея с объркано изражение, след това поклати глава.

— Аз го видях… съпругът ми… Вие също трябва да сте го видели?

— Мадам, нищо не видях. Май не ви е добре, разстроена сте…

— В отлично състояние съм, аз… О, Боже!

Внезапно светлините примигнаха и угаснаха. В тъмнината се чуха три силни удара. Чух госпожа Малтравърс да стене.

И тогава… видях!

Мъжът, когото бях видял на леглото на горния етаж, стоеше срещу нас и сякаш излъчваше призрачна светлина. Имаше кръв на устните си и държеше дясната си ръка вдигната и насочена напред. Внезапно ослепителна светлина се стрелна от нея. Премина покрай Поаро и мен и падна върху госпожа Малтравърс. Видях пребледнялото й от страх лице и още нещо!

— Боже мили, Поаро! — извиках аз. — Виж й ръката, дясната й ръка. Цялата е червена!

Тя също погледна към ръката си, сетне се строполи зашеметена на пода.

— Кръв! — извика истерично. — Да, това е кръв. Аз го убих! Аз го направих! Той ме учеше да стрелям и тогава аз сложих ръката си върху спусъка и го натиснах. Спасете ме от него… спасете ме! Той се върна!