Джой Филдинг: Виж Джейн бяга…

— Здравей, Джейн — топло поздрави той.

— Здрасти, Майкъл — хладно отвърна Джейн.

Приглади гънките на бежовия си костюм „Армани“ — едва се сдържа да не се изплюе в лицето му. Не биваше да идвам тук, помисли си тя. Искаше й се да избяга от този скъпо мебелиран адвокатски офис, но се въздържа. Напразно послуша приятелите си. Напразно пое такъв огромен риск. Трябваше да грабне Емили и да изчезнат. Сега какво можеше да направи? Наистина ли очакваше Майкъл да се предаде без бой?

— Как я караш? — Майкъл доста убедително се правеше на човек, загрижен за спокойствието й.

— Значително по-добре от преди — отвърна тя през зъби. Неговият адвокат — Том Уейдъл — внимателно я изучаваше иззад голямото си мраморно писалище.

Дебне дали няма да направя грешка, каза си Джейн. Да си изтърва нервите, да избухна, да му дам още едно оръжие срещу мен в съда.

— Ще пиете ли едно кафе, докато чакаме да дойде г-жа Бауър? — попита адвокатът, приглаждайки плешивата си глава с тънки, добре поддържани пръсти.

— Не, благодаря.

— Тъй като адвокатката на моята съпруга за съжаление закъснява — започна Майкъл, — ние с Джейн бихме могли да поговорим насаме.

Джейн стисна устни с всичка сила, за да не изкрещи. С недоумение поклати глава. Какво се опитва да постигне този човек?

— Смятам, че идеята ми е доста разумна — добави след миг той, поглеждайки към адвоката си.

— Г-жо Уитакър? — обърна се Том Уейдъл към Джейн.

— Не бих искала в никакъв случай да ви се сторя неразумна — Джейн не скри сарказма си.

Том Уейдъл стана от високия кожен стол.

— Ще бъда в заседателната зала. Ако имате нужда от нещо — секретарката ми е отвън пред вратата.

В случай, че се наложи помощ, ако тази побъркана жена започне да те заплашва, схвана подтекста му Джейн. Изгледа го как затваря вратата и по навик отстъпи крачка назад.

Майкъл се засегна.

— Боиш се, че ще ти направя нещо, а, Джейн?

— Какво има още?

— Мислех, че можем да поговорим като двама възрастни…

— Интересно виждане за мъж, който налита на деца.

Майкъл наведе глава.

— Така не улесняваш нещата.

— Сигурно съм забравила да си взема „Халдол“ тази сутрин.

Майкъл бавно вдигна очи, имаше мрачен вид.

— Знам какво си мислиш, Джейн, но…

— О, спести ми обясненията си, Майкъл. Запази лъжите си за съдебната зала. Ако искаш да говориш…

— Искам жена си.

— Какво?!

— Обичам те, Джейн. Знам, че не ми вярваш. Знам, че ме смяташ за чудовище, но трябва да разбереш, че те обичам. Повярвай, единственото, за което мечтая, е да се върне онова, което имахме преди. Да изчезне този кошмар. Ти и Емили да се приберете вкъщи, където ви е мястото.

Джейн седна на кожения диван срещу бюрото. Въздухът излезе със свистене от широката възглавница. Пак ли започва нещо да й се губи? Наистина ли Майкъл изрича тези думи?

Той бръкна в джоба си и извади малката кутийка за бижута, която му беше върнала по същата куриерска служба.

— Купих го за теб, Джейн. Не мога да живея без теб, нито без дъщеря ни.

— Която, както ми каза, била умряла.

Майкъл уверено прокара ръка през косата си.

— Знам, мислиш, че си го чула от мене.

— Ясно. Време е и слухът ми да се подложи на съмнение.

— Джейн, ти беше напълно обезумяла. Намираше се в истерия. Как можеш да си сигурна какво ти е казал, който и да било?

Джейн затвори мълчаливо очи. Наистина, би ли могла да е сигурна?

— Обичам те, Джейн — повтори той и седна до нея. — Знам какво си мислиш. Знам, че според теб съм направил много лоши неща. Не се съмнявам нито за миг обаче, че с времето и съответното лечение ще започнеш да разбираш. Нещата нямат нищо общо с това, което си въобразяваш. Аз не съм сторил онова, в което, Бог знае защо, ме обвиняваш.

— А Емили? — попита Джейн. — Тя кога ще го разбере?

— Емили е на седем години — търпеливо заобяснява, Майкъл. — Нищо няма да я направи по-щастлива от събирането на нейните родители отново заедно — той понечи да хване ръцете й.

Видя как дългите му пръсти на хирург се протягат към нея. Вдигна очи към лицето му. Огледа носа, пълните устни, русата коса, светлите зелени очи. Опита се да събере всичките черти в един познат образ. Сега Майкъл й бе по-чужд дори от преди два месеца, когато го видя в кабинета на д-р Мелоф.

— Само ако ме докоснеш! Ще те убия! — изрече тя с леден глас.

Майкъл веднага дръпна ръцете си. Стана, явно шокиран… От какво, помисли си Джейн, от думите й или от начина, по който ги бе изрекла?

— Заплашваш ли, Джейн? — попита той и поклати недоумяващо глава.