Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Заплашваш ли?

— Не заплашвам, Джейн. Мъча се да се помирим.

— А, ясно, нещо не съм доразбрала.

— Очевидно.

— Добре. Та, какво значи предлагаш?

— Предлагам и двамата да запазим родителските си права.

— Какво? Как ти хрумна, че ще приема подобно нещо?

— Дори, ако съдът даде правата на теб, ти не можеш да ми попречиш да се срещам с нея. Знаеш го много добре. Аз съм неин баща.

— Ти злоупотреби с това.

— Не мисля, че ще намериш някой, който да те подкрепи. Дори Емили ще каже пред съда, че иска да вижда баща си.

Джейн трескаво оглежда стаята. Отчаяно търси поне една улика, която да хвърли в лицето му за финал. Не намира.

— Ще се съгласиш ли на срещи под надзор?

— В никакъв случай. Това означава да призная, че съм виновен. Не съм направил нищо.

Джейн чувства как в гърлото й се надига вик.

— Не мога да повярвам, че това се случва с нас! Ти си ми напълно чужд!

Майкъл пристъпва към нея с протегнати ръце.

— Аз те обичам, Джейн.

— Не!

— Обичам те! Дори сега, след всички тези ужасни неща, които ми наговори, аз още те обичам. Толкова си красива. Искам да те взема в прегръдките си, да те държа в тях.

— Така ли правеше и с дъщеря ни, Майкъл? Така ли постъпваше, мръсно копеле?! Кажи! — от гърлото на Джейн повече не излизат думи. Само нечленоразделни, налудничави крясъци.

Зарязва куфарите. Хуква надолу по стълбите. Майкъл я следва по петите. Изпреварва я. Препречва пътя й към входната врата. Джейн мигновено се обръща. Втурва се към изхода през кухнята. Майкъл е вече там. Не я пуска. Джейн тича към зимната градина — помещението, което Майкъл пристрои специално за нея. Нейното любимо убежище. Нейният сегашен затвор. Изкушава се да се хвърли през някой от големите прозорци.

Той започва да се приближава. Тя отстъпва. Препъва се в люлката. Залита. Ръката й търси упора. Попада на тежката пиринчена ваза, донесена от Ориента. Вдига я над главата си. Застава стабилно на крака.

— Ти наистина си луда! Нали? — смее се Майкъл. — Мога да получа цялото попечителство.

Ръката й се изнася назад. Задвижена от силата на яростта, полита напред. Вазата се стоварва върху главата му, преди да е успял да се отдръпне. Сякаш кинжал прорязва кожата му: Иска да отнесе скална му.

Джейн изтървава вазата. Гледа я как пада на пода. Очите й се разширяват от ужас. От главата на Майкъл бликва кръв. Залита към нея блед като смъртник. Лицето му се сгърчва от болка и недоумение.

— За Бога, Джейн, ти ме уби!

Полита към нея. Главата му се отпуска върху гърдите й. Тя се дръпва. Чувства, че краката не могат да го удържат. Майкъл пада на пода. Роклята й отпред е цялата в кръв.

— Не! — крещи Джейн. Закопчава шлифера с разтреперани ръце. — Нищо от това не е действително!

Тръгва към вратата.

— Нищо от това не се е случило! — излиза от стаята без дори да се обърне. — Денят е хубав. Трябва да изляза. Да се разходя! Да купя мляко и яйца. Обещах на Емили шоколадова торта. Да. Това се казва хрумване!

Отваря входната врата. Излиза, без да затвори вратата.

— Да. Денят е хубав — повтаря отново.

Тръгва по улицата към най-близката спирка на метрото. Денят е хубав. Грехота е да се пропилее у дома.

Джейн остави стъклената ваза обратно на масичката. Паула и Карол я гледаха с открито недоверие.

— Ама, че история — рече Карол след продължителна пауза.

Джейн не отвърна. Продължаваше да е погълната от спомените за самата себе си. Чувстваше се като дете, което цял живот се е смятало за сирак, а сега внезапно го представят на заобиколените му от синчета и дъщерички негови родители. Същността й, собствената й кауза, хората, обичани от нея, изведнъж бяха изникнали отново в главата й. Дори се бореха за надмощие. Майка й, баща й, брат й Томи, Гаргамела, племенниците, приятелките, техните нескончаеми истории, училищата, в които бе учила, първата й среща с Майкъл — почти такава, каквато й я беше описал, сватбата, съвместния им живот, бременността, раждането на дъщеря им, първият й рожден ден, първият й учебен ден… И последният — когато обеща, че ще я вземе от училище…

Сигурно Майкъл я е прибрал, мислеше си Джейн. Не искаше да си представи как се е почувствала Емили, когато е видяла, че идва да я прибере баща й, наместо майка й. Джейн си наложи да застане лице в лице срещу тази мисъл. Опитът я бе научил, че отричането на действителността крие риск. Рискът да загубиш действителността за дълго, а може би завинаги. Поне толкова вече бе научила.