Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Да се разправя ли с него? Да нахлуе право в кабинета му и на всеослушание да каже какво е правил на Емили? Да свали маската — блестяща кариера, безукорно реноме? Да обяви, че възторженият защитник на децата е гнусен педофил?

Възможно ли е да е посегнал и на други деца? Разбира се, при отличните възможности, с които разполага. Работата му е да се грижи за болните и уязвимите. Кой е по-уязвим от едно страдащо дете? И тук се намесва светецът д-р Майкъл Уитакър — човекът с неограничени възможности и добродетели. Той е обичан, обожаван, същински идол. Възможно ли е същият човек, този изискан и нежен любовник, да крие тъмна, ужасяваща, кошмарна душа?

А каква е тя самата? Как е могла да живее с един човек повече от единайсет години и нито за миг да не се усъмни? Как е успял да я излъже? Едно е да заблудиш колеги, приятели, познати, пациенти, своите подчинени. Но никой от тях не живее с него, никой не споделя неговото легло, прегръдките му.

Джейн си представя как ръцете му обгръщат нея, а после — седем годишната й дъщеря. В миг стомахът й се обръща. Тя отваря вратата. Повръща върху тъмния цимент на паркинга.

— Проклет да си, нещастно копеле! — крещи тя.

Опитва да се овладее, но е невъзможно. Отчаяно удря по кормилото. Клаксонът вие.

— Какво да правя сега?

Изважда от джоба на шлифера си носна кърпичка. Избърсва уста. Хвърля я на земята. Ето, че и аз замърсявам околната среда, казва си не без ирония. Няма да се разправя с Майкъл. Нека с тази работа се заемат нейните адвокати! И то след като тя и Емили заминат далеч… в безопасност. Сега трябва да потисне гнева си. Да се организира. Трябва да се върне вкъщи, да вземе най-необходимото. Да реши къде ще отидат. Най-добре — в центъра на Бостън. Ще отседнат на хотел за няколко дни. Може би в хотел Ленъкс. Оттам би могла да се свърже с приятелите си, да ги попита за добър адвокат.

Първо, ще й трябват пари. Налага се да се отбие в банката. Имат девет, десет хиляди долара в общата си разплащателна сметка. Може да ги изтегли само с един подпис. Решава, че ще постъпи точно така. Затваря вратата и пали колата. Излиза на улицата. Ще изтегли всичките пари. Нека Майкъл разбере за това със закъснение, както тя — за неговата двойственост. Дотогава Джейн и Емили вече ще са далеч. Единственият контакт, който ще си позволи с Майкъл отсега нататък, ще бъде чрез адвокатите им. Това е най-доброто решение за всички. Ако трябва да се срещне, макар и веднъж с него, тя просто ще го убие.

Кара бързо. Стига до Сентър стрийт за по-малко от десет минути. Паркира в забранената зона, точно пред входа на банката. Едва не събаря възрастна непозната жена. Почти тича да се нареди на опашката. Чува зад гърба си тихата ругатня на дамата. Това не я изненадва. Мигар остана нещо, което може да я изненада?!

Банката е малка. Джейн често я посещава. Дори познава касиерките по име. Те нея — също. Изкисква се на глас. Всички се обръщат в нейната посока. Навежда глава. Изтрива една внезапна сълза. Колко трябва да чака? Защо опашката се влачи толкова бавно?

— Проблеми ли имате, госпожо Уитакър? — пита касиерката, когато най-сетне й идва редът.

Джейн гледа младата чернокожа жена на име Саманта. Нищо не отвръща. Само сълзи на безпомощност се стичат по страните й.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо Уитакър?

— Искам да закрия сметката — Джейн бърка в препълнената си чанта. Изважда банковата книжка. Подава я през гишето.

Саманта я поглежда и пита.

— Не предпочитате ли да прехвърля сумата на друга ваша сметка?

— Не! Искам ги в брой.

— Това са почти десет хиляди долара.

— Да. Знам. Трябват ми — Джейн избърсва нос с опакото на ръката… Проклети сълзи!

— Госпожо Уитакър, знам, че не е моя работа, но изглеждате много разстроена и…

Джейн нервно се изкисква. Вече наистина цялата зала зяпва към нея, включително Труди Каплан — салонната управителка. Не им обръща внимание.

— Искам собствените си пари!

— Госпожо Уитакър, — намесва се Труди Каплан, — не искате ли да дойдете в кабинета ми на чаша кафе?

Салонната управителка е едра и набита жена с коса, прибрана в старомоден кок.

— Не съм дошла за кафе, а за парите! И нямам никакво време. Побързайте, ако обичате! — … Какво има да ги моля? Парите са си мои!

— Ако не сте доволна от нещо… — започва Труди Каплан.

Защо жените смятат винаги себе си за виновни?

— Проблемът не е във вас — успокоява я Джейн. — Една приятелка е загазила. Обещах да й помогна. Това е всичко! Надявам се да върна парите до няколко дни.