Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Няколко минути, мисли си. Няколко минути, който могат да променят целия ми живот. Ето я сега — щастлива жена с чудесен съпруг, красиво дете — въобразяваше си, че е хванала Бога за шлифера… И наистина го беше хванала. Само че всичко стана на пух и прах само за миг. Заради едно нищо и никакво просто изречение: „Смятам, че Емили е обект на сексуално влияние.“

Не, не, това е абсурд!

Възможно ли е децата на Карол, непредумишлено да са причина за странното поведение на Емили? Може ли Силайн да е довела приятеля си, докато я е пазила? Да, разбира се, но е малко вероятно. Според Карол, Силайн почти не излиза с момчета, няма гадже и дори майка й се съмнява дали изобщо някога ще си намери. А Ендрю? Би ли могъл точно той да посегне на детето й? Винаги е имал вид на човек, за който женската половина на света е без значение. Интересите му са твърде категорични — баскет и бейзбол. За да обърне внимание на Емили, трябва да се спре поне за миг, а той е в непрекъснато движение. Въпреки това, единствено той може да бъде подозиран. Боже мой, Джейн едва се въздържа да не закрещи. Ще го убия! Ще убия това мръсно, извратено хлапе!

— Мамо? Здрасти, мамо — втурва се в стаята Емили.

Джейн прикляква и грабва в ръцете си момиченцето.

— Ох! — сърди се детето.

Джейн разбира, че я е стиснала много силно.

— Как си, хубавице?

— Добре. Дадох на Джоди ябълката си. Добре ли съм направила?

— Разбира се — Джейн прибира няколко кичура от сладкото личице на Емили и я води към близкия чин. — Хайде да поговорим малко.

На вратата се мярка Пат Ръдърфорд и прави знак, че ще е отвън, в коридора.

— Това не е моят чин, мамо — казва Емили и гордо завежда майка си до своето място.

Джейн с мъка се намества.

— Искам да ти задам няколко въпроса — започва Джейн с колеблив глас. — Трябва да ми кажеш истината. Разбираш ли?

Емили кимва.

— Няма да ти се карам, каквото и да ми кажеш. Става ли? Не искам да се боиш като ми отговаряш. Много е важно да ми кажеш точно какво се е случило.

— Добре, мамо.

— Миличка, когато Силайн идва да те пази, кани ли си някой за компания?

Емили поклаща глава и кичурите отново падат над челото й.

— Никога ли не е викала гаджето си, когато ние с татко ти сме излизали вечер?

— Не. Тя винаги си играе с мен.

— А Ендрю?

— Той никога не идва да ме гледа.

— Миналата година го викахме един, два пъти.

— А, да, вярно.

— И не е водил никого със себе си, така ли?

— Не, не е.

— Казвал ли ти е нещо, с което да те притесни?

— Не разбирам.

— Да те е карал да правиш нещо, което не ти е приятно?

— Пак не разбирам.

— Да те е пипал така, че да те е срам?

Емили мълчи.

— Емили? Пипал ли те е Ендрю така, че да те е срам?

Емили навежда глава. Джейн се владее с усилие. Вътрешно кипи от гняв… Ще го убия този негодник!

— Спомни си, миличка. Трябва да ми кажеш истината. Много е важно. Знам, че каквото и да е станало, ти не си виновна. И ти обещавам, че няма да ти се карам. Такова добро и хубаво дете не може да направи нищо лошо. Каквото и да е станало, ти не си виновна, но е важно да знам, слънчице, пипал ли те е Ендрю така, че да не ти е приятно? Пипал ли те е по срамните места? — Джейн потръпва. Не може да повярва, че тя изрича тези думи.

Може би целият този епизод е само един лош сън. Чува как часовникът на стената отмерва секундите. Сякаш минава цяла вечност, докато Емили най-после проговаря:

— Не е Ендрю.

— Какво?

— Не е Ендрю — повтаря Емили и не вдига поглед към майка си.

— Кой е тогава? — Джейн трескаво преценява възможностите. Щом не е Ендрю, значи е някой негов приятел. Или някое момче от по-горните класове. Или може би учител? Дали не е зъболекарят, при който водеше Емили преди няколко месеца? Дали не е някой непознат? Господи, кой е?!

— Кой беше, Емили? Кажи на мама. Кой те е пипал, миличка? Кой те караше да се срамуваш? Моля те, слънчице, кажи на мама.

Емили бавно вдига очи — погледите им се срещат.

— Татко — тихо прошепва тя.

В миг всичко замръзва — сърцето й спира да бие, часовникът на стената не се чува, дишането й замира. Чува само силно бучене в ушите си. Сигурно си въобразява, че е чула това, което Емили каза. Сигурно детето лъже, защото майка му го е притиснала и то се чувства безпомощно. Измисля си, с помощта на учителката, само и само да е доволна майката. Разбира се, нищо такова не се е случвало.

Не е възможно. Мъжът, за който е женена вече единайсет години, този любящ съпруг и уважаван детски лекар, този стожер в обществото, направил безброй милосърдни неща, обичан буквално от всички, които го познават! Той да подлага на сексуален тормоз собствената си дъщеря?! Просто е недопустимо. Направо е абсурд. На този човек има пълна вяра от толкова години. Този човек бе до нея в добро и зло, успокояваше я, когато избухваше, когато правеше скандали, когато губеше контрол над себе си. Това е толкова голяма клевета, че умът й просто не може да я асимилира. Изключено! Не е възможно! Не! Сълзите бавно се стичат по лицето на дъщеря й.