Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Аз не отговорих нищо и той реши, че ми е непонятен предстоящият ритуал. Започна сърдито да ми обяснява:

— Вземи ножа на богинята и направи малка рана на бедрото си. Ножът е толкова древен, колкото и изворът. Постави чашата, която е направена от дървото на богинята, под раната. Докато кръвта капе, трябва да повториш някои слова след мен. Това е всичко.

— Но, добри човече, изобщо нямам намерение да се обричам на Афродита. Аз съм такъв, какъвто съм, и толкова. Това би трябвало да е достатъчно за богинята, а като дар от нея аз взимам със себе си тази жена.

Жрецът ме гледаше удивено, без да може да повярва на собствените си уши. След това устните му затрепериха от гняв, той прошепна нещо и рухна на пода, като изпусна ножа и чашата от ръцете си. Уплаших се, че е получил удар, но бързах прекалено и не можех да остана, за да му помогна.

Арсиное ме гледаше с широко отворени очи. Искаше ми се да взема за спомен древния нож и чашата, но се въздържах, дори накарах Арсиное да се завърти пред мен, за да се убедя, че не взима нищо със себе си. Опипах и косата й и самото съприкосновение с нея ме накара да потръпна от блаженство. После завих Арсиное с наметката си и я поведох със себе си. Тя мълчаливо ми се подчини, но когато се качихме по стълбите й казах:

— Ако викнеш, ще те ударя по главата.

Тя кимна с разбиране и продължи да мълчи. Спотайвайки се, прекосихме тъмния двор и се изкатерихме по дървената стълба на стената. Спуснахме се от другата страна по клиновете. Аз слизах първи и й помагах да поставя стъпалата си върху тях, докато не се озовахме на земята, след което вадех клиновете, за да не може жрецът да се досети как бях влязъл в храма. Сложих ръка на рамото й и с туптящо сърце я отведох в дома, в който бяхме отседнали. Тя не каза нито дума.

Но щом се озовахме в къщата, поведението й се промени коренно. Тя изрева като звяр и изплю от устата си някои дребни скъпоценности, пръстени и златни игли за коса. Започна да ми нанася удари с юмруци където свари. Дращеше ме и оставяше кървави следи по кожата ми. Всичко това продължи доста дълго, преди да съобразя да се защитя. Тя ме нарече с всички обидни думи на гръцки език, които знаеше, а след като запасът й от гръцки думи свърши, започна да ме ругае на финикийски. За щастие не разбирах всичко, което казваше. Не ми даде възможност изобщо да продумам дори дума и да я упрекна за това, че беше откраднала предмети от храма, принадлежащи на Афродита. Едвам успях да я усмиря и да я накарам да замълчи.

Когато си спомням всичко това, разбирам, че всъщност тя не викаше толкова високо, колкото ми се струваше. Сякаш и самата тя не искаше да тревожи спътниците ми и другите обитатели на дома. Но тогава, в тишината на нощта, на мен ми се струваше, че гласът й ехти, и аз трябваше насила да я накарам да замълчи. Ала щом я притиснах до себе си, изведнъж в мен лумна огънят на Афродита. Долепих устни до нейните и ние паднахме на ложето. Чувствах как сърцето й бие също толкова силно, колкото и моето.

След кратко време тялото й омекна и стана податливо, ръцете й прегърнаха шията ми и тя отметна глава назад, дишайки тежко и шумно.

— О, Турмс — шепнеше тя. — Защо постъпи така с мен? Не исках това. Не исках! Съпротивлявах се, но ти си по-силен от мен и сега трябва да тръгна с теб накрай света.

Тя отново ме прегърна трескаво и започна да обсипва с горещи целувки лицето ми и ръцете ми. Галеше драскотините по кожата ми и шепнеше:

— Нали не те боли, любими? Не исках да ти сторя нищо лошо. О, Турмс, никой мъж не може да се равнява с теб! Аз съм твоя, само твоя! Дръж ме здраво в обятията си. — Тя се повдигна на лакът, прекара ръка по бузата ми и ме дари с влюбен поглед. Очите й блестяха от светлината на лампата. — Ще тръгна с теб където искаш, любими — кълнеше се тя. — Ще оставя богинята, ще се откажа от разкоша, ще забравя всички други мъже. О, Турмс, дори да беше последен просяк, с радост бих живяла с теб и бих споделяла насъщния ни хляб, радвайки се, че те има, и без да помисля дори да променя съдбата си. Колко те обичам, Турмс! Но струва ми се, че и ти ме обичаш поне малко, щом се реши на такава опасна крачка като похищение на жрица от храма й.

Аз на свой ред, размекнат от думите й, побързах да я уверя, че я обичам повече от всичко на света. Думите ми допаднаха на Арсиное и тя стана и започна да се разхожда неспокойно из стаята. Говореше, че й трябват много дрехи, преди всичко от фина коприна. Самият аз бях чисто гол. Само на шията ми висеше селенитът, единствената ценност, която притежавах. Щом видя как блести камъкът, тя изведнъж се спря и го докосна.