Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Появата му беше достатъчна, за да почувствам отровата на богинята в кръвта си. Отново ме обзе страст, подобна на нажежено желязо.

— Дойдох тук, за да се срещна с нея — отвърнах аз, — с жрицата, която се появява в храма и внушава на глупците, че виждат самата богиня.

— Какво искаш от нея? — попита жрецът и дълбока бръчка набразди челото му. Но аз не се трогнах ни най-малко.

— Искам тя да бъде моя — заявих аз. — Богинята отрови кръвта ми, тъй че не мога да се откажа от тази жена.

Жрецът се вгледа в мен, изведнъж се стресна и фенерът в ръката му затрепери.

— Оскърбяваш боговете, пришълецо! — каза той. — Може би трябва да извикам слугите да те изгонят. Имай предвид, че мога да поискам и смъртта ти заради светотатство.

— Повикай когото желаеш — изсъсках аз. — Все ми е едно дали ще ме убият. А твоят храм ще се прослави с това!

Той размахваше светилника, докато размишляваше, и най-накрая каза:

— Да отидем в храма.

— За нищо друго и не мечтая — отвърнах.

Той тръгна пред мен. Нощта беше тиха, дори пламъчето във фенера не потрепваше. Треперех от студ, но не обръщах внимание, тъй като мислех единствено за Арсиное. Когато се озовахме в храма, жрецът сложи светилника на празния пиедестал сред залата и седна на стол с крака от кована мед.

— Какво искаш? — повтори въпроса си той.

— Искам тази жена, макар да не зная как е името й — отвърнах спокойно аз. — Тази, чието лице се променя. Сам я нарекох Арсиное, понеже така ми хареса.

— Ти си пил прекалено много от скитското вино — каза той. — Иди си и се наспи добре. Като поотрезнееш, ще се върнеш и ще ми поискаш прошка. Може би ще ти простя.

— Слушай, старче — не се въздържах аз, — все едно ще получа това, което искам. С помощта на богинята или без нейната помощ — безразлично ми е.

Дълбоки бръчки пак прорязаха челото на жреца. Очите му блестяха гневно под светлината на финикийския светилник.

— Точно тази нощ ли я искаш? — тихо попита той. — Може би ще успея да измисля нещо, ако си достатъчно богат и умееш да пазиш тайни. Добре, да се договорим. Аз съм стар човек и не искам да се карам с теб. Богинята ти е замътила мислите, тъй че не владееш постъпките си. Колко можеш да предложиш?

— За една нощ? — попитах аз. — Нищо! Една нощ мога да си купя винаги. Не, старче, ти не ме разбра. Искам тази жена завинаги. Имам намерение да я отвлека, за да живея с нея до смъртта си.

Жрецът изгуби търпение, скочи и възкликна:

— Ти сам не знаеш какво говориш, безумецо! Може би смъртта те чака много по-рано, отколкото си мислиш!

— Не се сърди напразно — засмях се. — Хабиш си само силите. По-добре се вгледай в мен внимателно и тогава може би ще разбереш, че не се шегувам.

Той вдигна ръка, сякаш да ме прокълне, зениците му се разшириха, очите му станаха огромни като блюда. Ако бях обикновен човек, щях да се уплаша, но аз издържах погледа му с усмивка. Изведнъж той посочи към пода и извика:

— Пришълецо, виж — змия!

Погледнах надолу и отстъпих крачка назад в уплаха. Пред очите ми се виеше огромна змия, по-дълга от няколко човешки ръста и дебела колкото мъжко бедро. Люспите й блестяха като метал. Тя бързо се нави на кълбо и повдигна към мен плоската си глава.

— Ти си по-силен, отколкото те мислех, старче — казах аз. — Такава змия, доколкото знам, е живяла някога в Делфи и е пазила Пъпа на земята.

— Внимавай! — извика старецът в желанието си да ме изплаши.

Змията скочи светкавично от пода и се уви около тялото ми. Главата й беше пред моята, езикът й почти ме докосваше, чувах съскането й. Усещах, че ме стяга все повече и повече. Тежеше ужасно. Бях почти победен, но изведнъж се разсмях и извиках с мъка:

— Бих могъл още да си поиграя с теб, ако искаш. Не ме е страх. Не се страхувам нито от подземните, нито от каквито и да било други чудовища — особено ако не съществуват. Но не изпитвам особено желание да се впускам в детски игри с теб, ако нямаш нищо против. Навярно и аз бих могъл да ти покажа нещо интересно, щом толкова ти се иска.

— Добре — каза той.

Дишаше тежко и прекара длан пред очите ми. В същия миг змията изчезна, макар да ми се струваше, че все още затяга пръстени около тялото ми. Аз се изправих и казах с усмивка:

— Много неща умееш, жрецо, но с мен няма смисъл да си губиш времето, наистина. Седни сега спокойно и ще ти покажа нещо, което никога не си виждал.

— Не, не, няма нужда — каза той и затрепери с цялото си тяло.

Отново изглеждаше просто старец, уморен, с бръчки по челото. Въздъхна няколко пъти и попита със съвсем друг, непознат глас: