Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Аз съм твоят дух покровител — отвърна тя. — Познавам те и те пазя. Не се моли на земните божества. Не се уповавай на силата им. Ти самият си безсмъртен, ако, разбира се, се осмелиш да си го признаеш.

— Аз съм човек — отговорих аз. — Същество от плът и кръв. Очарован съм от земна жена и нещо ме тегли със страшна сила към нея. Арсиное, само Арсиное ми е нужна. Тя е моята любов, тя е моята страст, моето блаженство. Никоя друга жена не ми е нужна.

Духът поклати глава.

— Ще дойде ден и хората ще ваят статуи, посветени на теб самия — каза тя. — Ще дойде ден и хората ще принасят жертви в твоя чест. А аз — аз съм част от теб и ще бъда с теб до последния ти миг, когато ще ме познаеш и когато ще отнема с целувка последното ти земно дихание. О, Турмс, не обръщай внимание на земните божества. Артемида и Афродита са само завистливи и капризни зли духове на земята и въздуха. Те са силни, умеят да очароват и двете и дори сега се карат за теб. Но която и да избереш — Луната или Слънцето, нито една от тях не може да те направи безсмъртен. Те могат да ти дадат само вяра в забвението и ти все едно ще се върнеш при мен, отново ще се съединиш с мен и отново ще се възродиш за нов живот на земята.

Очите ми се опиваха от красотата на светлия образ, но изведнъж ме обзе съмнение.

— Ти си само призрак. Подобна си на другите призраци. Защо се появи пред мен чак сега, ако си ме съпровождала през целия ми живот?

— Заплашва те опасност да се свържеш с обещание, за което ще съжаляваш — каза тя. — По-рано не се стремеше към това, а сега си готов заради земна жена, заради морска пяна, заради наслаждения да изневериш на същността си. Дойде тук, за да се свържеш с Афродита, макар че си Син на мълнията, пред когото дори Луната се прекланя. О, ако имаше повече вяра в себе си, Турмс, ти би се изумил от постъпките си!

— Но тази жена, тази жрица Арсиное, тя е кръв от кръвта ми — продължавах упорито аз. — Без нея не мога да живея, зная това. Толкова страстно не съм желал никоя жена. Да, съгласен съм да дам обещание на Афродита, ако тя в замяна ми даде навеки Арсиное. Искам само това и ти, незнайна, ме измъчваш съвсем напразно, макар да си много красива…

Тя сведе глава и ласкаво каза:

— Нека бъде както искаш, Турмс. Но заради безсмъртието си ти си длъжен да се закълнеш, че няма да се обвързваш с обещание. Ти и без това ще получиш каквото пожелаеш. Можеш да се сдобиеш с всичко това само със собствени сили, стига да повярваш в тях. Дори и нея ще получиш — омразната кучка! Но не мисли, че аз ще присъствам тогава, когато прегръщаш ненавистното й земно тяло, сътворено от кал. Артемида също ще те затрупа с дарове — с невъобразими земни богатства. Разрешавай им да се надпреварват за теб, ако мислиш, че така ще ти е по-лесно, но никога не давай обещание нито на Артемида, нито на Афродита. Чуваш ли? Никога! Не си им длъжен нищо. Спокойно приемай това, което слагат в краката ти. Знай, че на безсмъртните винаги се принасят жертви. Не забравяй никога това! — Тя говореше бързо и крилата й трептяха и просветваха в мрака. — Турмс — заклеваше ме тя, — ти не си човек, ти си повече от човек, но за да постигнеш висините, трябва да съумееш да повярваш в себе си! Не бой се, никога не се бой от нищо. Дори когато си уморен или отчаян, никога не се поддавай на съблазните на земните божества. Те са опасни и коварни, непременно ще те измамят. Наслаждавай се на живота в жалкото си тяло, щом искаш. Това не ме засяга. Но не се обвързвай с излишни клетви и не позволявай да те мамят!

Гледах я, докато ми говореше с такова дълбоко убеждение, и чувствах, че ме обхваща надежда. Аз сам ще спечеля Арсиное! Силата ми се таи в самия мен, тъй като мълнията ме е благословила и това явно е единственото посвещение в живота ми.

Тя разбра какво си мисля и лицето й се проясни, а цялата й фигура заблестя в ярка светлина.

— Време е да тръгваш, Турмс… мой Турмс.

Отново бях сам до извора на Афродита. Докоснах с нозе мраморната настилка. Плочите бяха студени. Въздъхнах дълбоко и разбрах, че съм жив, че не съм загубил разсъдъка си и че всичко това не е било само сън.

В нощната тишина, под обсипаното със звезди небе, под оскъдната светлина на новата луна, седях до древния извор на златокъдрата, съвсем изтощен от преживяното, и не помръднах, когато дочух скърцането на врата и видях светлина. Жрецът на храма бе излязъл от дома си и вървеше към мен с финикийски фенер в ръката. Той ме освети, докосна лицето ми и попита строго:

— Как си попаднал тук и защо ме разбуди посред нощ, проклет пришълец?