Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Тя няма да се върне — казах аз уверено.

— Ако се върне — упорито повтаряше стареца, — ще бъде поумняла от преживяното, ще може да надене отново одеждите на жрица и ще бъде достойна отново да носи скъпоценностите на богинята… Възможно е всичко, което се случи сега, да е именно по волята на Афродита. Иначе как би могъл да се добереш дотука, нямаше ли богинята да те ослепи?

Той помълча и додаде:

— Завинаги ще бъдеш лишен от покой, чужденецо. Не мисли, че ти говоря как ще си навлечеш гнева на Картаген и всички сицилийски градове. Не, аз говоря само за жената, в която си се влюбил тъй безумно. Дори и да не принадлежиш към смъртните, все пак ти имаш тленно тяло и то ще стане твоят жесток мъчител. — Той се разсмя и поглади брадата си, а после ме загледа вторачено със злобните си очички. — Не знаеш с какво си се захванал. Богинята те е оплела в мрежата си и когато осъзнаеш значението на всичко това, ще поискаш по-скоро да бъдеш мъртъв.

Но думите му за мрежата на Афродита само разпалиха в мен още по-горещо желание да стигна веднага при Арсиное. Не можех повече да чакам.

— Арсиное, Арсиное… — зашепнах аз.

— Името й е Истафра — сърдито уточни старецът. — Няма защо да го крия от теб. Рано или късно ще умра, макар да предпочитам да умра по-късно. Но тъй или иначе, смъртта не е далече от мен, така че ми е напълно безразлично какво смятате да вършите с Истафра и каква ще е съдбата ви. Напразно хабих сили, напразно напуснах топлото си ложе. Прави каквото си си наумил, то не ме засяга.

Повече нямаше за какво да говорим. Той взе фенера и ме поведе зад пиедестала на богинята през тясна врата надолу към подземията, където бяха скрити съкровищата на богинята. Каменната стълба ни изведе до тесен тунел, докато най-накрая стигнахме до спалнята на Арсиное.

Когато влязохме, Арсиное спеше, легнала по гръб, покрита само с тънка завивка и с новото чадърче, което й бях подарил, в ръката. Разбудихме я и тя, щом видя лицето ми, се развика:

— Къде са те възпитавали, Турмс, та нямаш срам и будиш заспала дълбок сън жена? Навярно не си с всичкия си, щом си дошъл тук, в светилището на богинята, да ми досаждаш!

Сърдита и съвсем гола, с чадърчето в ръце, тя беше тъй очарователна, че аз изпитах бясно желание да изтикам жреца вън от стаята и да я сграбча в обятията си. Но знаех, че ако го направя, не бих могъл да се откъсна от нея до сутринта, затова призовах волята си и се въздържах.

— Арсиное, радвай се! — казах тържествено. — Богинята се съгласи да те дари на мен, но ние трябва да запазим всичко в тайна и да побързаме да се измъкнем оттук. Ти ще тръгнеш с мен точно както си сега — съвсем гола.

Жрецът потвърди с кимване думите ми и прибави:

— Точно така, Истафра. Този чужденец е по-силен от мене, затова е най-добре да му се подчиниш. Но когато се избавиш от него, ще можеш да се върнеш в храма, а аз ще потвърдя, че те е отвлякъл насила. Тъй че, направи ми услуга, тръгни с него и се помъчи да му отровиш живота. Издевателствай над него, обиждай го, за да може да усети на гърба си последствията от безумната си постъпка. Струва ми се, че точно това е замисълът на богинята.

Арсиное, все още сънена, отвърна объркано:

— Но аз не искам да тръгвам с него, никога не съм му обещавала нищо. Дори не знам какво да облека…

Нетърпелив, аз я прекъснах и казах, че тя трябва да тръгне с мен съвсем гола, защото така бях обещал на жреца. Тя не бива да взима нищо със себе си, нищо, което принадлежи на богинята. Нямах нужда от нещата й. В моите очи бялата кожа на Арсиное беше най-прекрасната й одежда дотогава, докато можех да й купя достойни за нея дрехи.

Когато й обясних всичко това, тя като че ли хареса мисълта за чудесните дрехи, които се канех да й купя, и дори каза, че чадърчето, което й бях подарил, ще вземе със себе си, тъй като то не е притежание на богинята. Но, добави Арсиное, от къде на къде ще тръгва с мен. Да не би да мисля, че е малко глупаво момиче, готово да се хвърли на шията на всеки срещнат?

Обхвана ме крайно нетърпение:

— Както искаш — казах. — Само че, знай, нищо не ми струва да те ударя по главата, да те метна на рамото си и да те изведа оттук. Жалко все пак, не бих искал да ти причинявам болка.

Моите думи я накараха да се стресне и тя се отдръпна от нас, като че ли искаше да размисли. През това време жрецът ми връчи чаша и кремъчен нож и каза:

— И така, трябва да приемеш посвещение!

— Да приема посвещение? — попитах аз. — Какво имаш предвид?

— Приеми посвещение в името на богинята — отвърна той нетърпеливо. — Длъжен си да се свържеш навеки с Афродита. Това е най-малкото, което трябва да направиш, независимо дали си смъртен или не.