Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Музиката звучеше все по-силно и по-силно. Танцьорите изпълниха танца на земята, танца на морето, танца на небето, а след това и танца на богинята (като танц на любовта). Изпълниха още и танца на кучето, на вола и на коня. В красиви амфори горяха благовонни пръчици. Виното стопли телата ни и замая главите ни. Но пирът продължаваше и аз почувствах огорчение, гледайки към неподвижните обелиски на високото ложе на боговете.

Старият лукумон, който лежеше от дясната ми страна, забеляза погледа ми и ме успокои с думите:

— Не бъди нетърпелив, Турмс, нощта е дълга. Боговете също се приготвят за срещата си с нас, както и ние се приготвяме, за да се срещнем с тях. Може би там, във висините, точно сега цари суматоха, мият телата им, подават им празнични одежди и сплитат косите им. Кой знае?

— Не се подигравай с мен! — възкликнах аз.

Той протегна ръка и докосна предупредително пояса ми.

— Това е най-великата нощ в живота ти, Турмс! За народа са необходими зрелища. Нека хората да погледат малко каменните обелиски, на които ти сложи венци. Нека видят как ядат и пият лукумоните, как танцуват танцьорите, нека се насладят на музиката! А после ще останем сами — само ние тримата, завесата ще бъде пусната и гостите ще пристигнат.

Пред шатрата, под тъмния небосвод, се бе събрала многобройна безмълвна тълпа. Всички погледи бяха обърнати към нас, пируващите лукумони. Хората стояха, плътно притиснати един към друг, замрели от удивление и възторг. Гледаха да не шумят, не смееха дори да пристъпват от крак на крак.

След това огньовете постепенно започнаха да угасват, танцьорите се оттеглиха, музиката замлъкна. Всичко утихна. Каменните обелиски на високото ложе почти докосваха върха на шатрата. Един прислужник ми донесе купа, покрита с капак. И двамата лукумони се приповдигнаха от одърите си и се вгледаха внимателно в мен. Слугата махна капака на чашата и аз усетих силен аромат на варено месо и билки. Взех вилицата и поднесох парче месо към устните си. Вкусът му ми беше непознат. Не успях нито да сдъвча, нито да глътна месото и ми се наложи да го изплюя.

Най-после завесата пред вратата на шатрата бе пусната и останахме насаме. Чашата си стоеше пред мен, но от нея вече не излизаше пара. Аз изплакнах устата си с малко вино. Лукумоните продължиха да се взират така внимателно в мен.

— Защо не ядеш, Турмс? — попитаха те.

Аз поклатих глава.

— Не мога — отвърнах.

Те кимнаха и се съгласиха:

— Да, ние също не можем да ядем такава храна. Тя е храната на боговете.

Аз забодох на вилицата си още едно парче месо. То ухаеше апетитно и изглеждаше съблазнително на вид.

— Но какво е това? — попитах аз.

— Месо от таралеж — отвърнаха ми те. — Таралежът е най-старото животно на земята. Когато зимата настъпи, той се свива на кълбо и забравя за времето. С пролетта отново се събужда. Ето защо боговете употребяват месото му за своя храна.

Старият лукумон взе варено обелено яйце и ни го показа:

— Яйцето е начало на всичко — каза той. — Яйцето е символът на раждането и възвръщането. Яйцето е символът на безсмъртието.

Той положи яйцето в плитка жертвена чаша. Младият лукумон и аз постъпихме по същия начин. Лукумонът от Волтера стана, взе една запечатана амфора, разби печата й с кремъчния нож, махна восъка и наля в жертвените чаши горчиво билково вино.

— Настъпи мигът — каза той. — Боговете пристигат. Тъй че нека изпием напитката на безсмъртието, за да не бъдат ослепени очите ни от сиянието.

Изпих виното от жертвената чаша, стараейки се да подражавам във всичко на лукумоните. Напитката опари гърлото ми и аз почувствах как изгаря стомаха ми. След това, отново следвайки примера на лукумоните, изядох яйцето. Старият лукумон каза с мек глас:

— Ти изпи с нас питието на безсмъртието, Турмс. Ти изяде с нас яйцето на безсмъртието, Турмс. Сега седни и чакай! Идат вече!

Лежахме, обзети от страх, и се вглеждахме в белите каменни обелиски. Изведнъж те започнаха да се променят пред очите ни. Пламъкът на факлите в шатрата не беше вече най-ярък. Обелиските излъчваха свое собствено сияние. После видях нея, богинята. Тя се спусна плавно и се излегна на ложето, подобна на млада жена, само че по-красива от всяка жена, която бях виждал някога. Усмихваше се ласкаво, за да не се страхуваме от нея. Очите й бяха леко присвити, но лъчезарни, косите й се виеха по белите рамене, кръвта пулсираше под снежнобялата й кожа. На главата си носеше корона от бръшлян.

После дойде и другото божество, променливият и непостоянният. Отначало на шега ни лъхна със студен вятър, от който едва не угаснаха факлите в шатрата. После ни се стори, че потъваме във вода, която ни заливаше от неизвестна посока. Мятахме се и се опитвахме да се задържим на повърхността, едва-едва поемайки си дъх. Усетих как гълтам невидимата вода и как скоро ще се удавя. Изведнъж водата изчезна и богът реши да докосне телата ни. Докосването му беше изгарящо и помислихме, че ще се превърнем на пепел. Но по кожата ни не останаха никакви следи — напротив, тя бе тъй хладна, сякаш се бяхме намазали с ментова мас. Сянката на бога се издигна над нас, застрашителна и прилична на огромен морски кон. Но най-накрая той се отегчи от играта и вдигна ръка за поздрав в отговор на подканванията на Туран. След като се успокои, Волтумна се превърна в прекрасен млад мъж и легна на ложето до богинята, сякаш бе решил оттук нататък да се държи приятелски.