Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Нямаше нужда да ставам и да им поднасям храна, тъй като тя постепенно сама изчезваше от чашите им. Как точно ядяха и пиеха боговете не ми беше съвсем ясно, но скоро и винените им чаши бяха пресушени, без да бъдат докосвани. Сигурно не бяха гладни, тъй като безсмъртните не изпитват глад, нито пък жажда за разлика от хората, но не се отказаха от гощавката в знак на уважение към нас. Ето защо вкусиха от таралежовото месо и отпиха от свещеното вино.

Може би все пак угощението им хареса, а питието ги омая, както обикновено се случва по време на пир, но изведнъж Туран се усмихна загадъчно, погледна ни и сложи разсеяно ръка на шията на Волтумна. А той, многоликият, не изпускаше погледа си от мен, като че ли ме подлагаше на някакво изпитание.

— Ах, вие, лукумони — каза Туран след известно време, — може и да сте безсмъртни, но все пак не сте вечни. — Гласът й трещеше като гръм, шумеше като буря. Но в него усетих необяснима завист към нас.

Внезапно осъзнах, че нечии тънки и горещи пръсти се докосват нежно до рамото ми като предупреждение за опасност. Аз се обърнах изумен и видях светлия крилат образ на своя дух пазител, който приличаше на млада и чудно красива жена. Тя седеше зад мен на края на ложето ми и крилата й потрепваха и блестяха. Този мой дух, както наричах видението, ми се явяваше за втори път в живота ми и аз разбрах, че трябва да бъда особено предпазлив. Изведнъж осъзнах, че в дълбочината на душата си бях тъгувал цял живот за покровителя си, тъгувах по него — или по нея, не знам как точно да се изразя — повече от всичко друго на света. Когато се огледах, забелязах, че още два светли образа на духове пазители стояха и зад другите лукумони. Моята покровителка ми се стори най-прекрасна от всички.

Волтумна протегна напред властната си ръка и каза с лукав глас:

— Ах, лукумони, защо са ви пазители? От какво се страхувате? От боговете ли?

Туран също проговори:

— Аз, която съм богиня, изпитвам презрение, че предпочитате да си почивате заедно с пазителите си и не смеете да се приближите до мен. Та нали вие ме поканихте да дойда, а не аз вас. Поне ти, Турмс, отпрати своя дух покровител! Тогава бих могла да легна до теб и да те прегърна страстно.

Крилатият ми покровител в женски образ затрепери целият от гняв и аз разбрах, че това не беше шега. Богиня Туран я изгледа преценяващо (само жена може да гледа така друга жена) и каза:

— Няма съмнение, крилатата ти приятелка е наистина прекрасна. Но ти, надявам се, не си въобразяваш, че тя би могла да се сравнява с мен!? Та аз съм богиня и съм вечна като земята. А тя е само безсмъртна, както и ти самият.

Усетих как гласът на богинята ме накара да се почувствам засрамен, но когато хвърлих поглед към лъчезарната фигура до себе си, аз събрах сили и отвърнах:

— Не съм призовавал никакви покровители, но щом тя е тук, аз не мога да я отпратя обратно. — В същия миг изпитах прозрение: в сърцето ми сякаш блесна светлик и озари мрака. Гласът ми се усили и зазвъня, тъй че сам не можех да го позная: — Може би крилатата ми покровителка е изпратена от друг, някой, който стои по-високо и от вас, о, богове!

Едва бях произнесъл тези думи, и насред шатрата се появи нова фигура, неподвижна и по-висока от всички хора и богове. Тя бе покрита с було от непрозирна светлина, лицето й бе също невидимо. Това беше той или тя, някой, който е непознат дори на боговете. Никой не знае какви са имената му и колко са те — нито смъртните, нито неразривно свързаните със земята богове. Щом забелязаха пришълеца, двете божества се притаиха мълчаливи и постепенно се превърнаха в тъмни сенки и изчезнаха. Моята покровителка ме покри с крилата си, сякаш за да покаже, че тя и аз сме едно.

След това усетих вкуса на желязо на езика си, като че ли бях мъртъв, дочух воя на бурята, настръхнах от силата на леден вятър и затворих очи, заслепен от огнено зарево. Когато дойдох на себе си, разбрах, че все още се намирам на ниския си одър в шатрата на лукумоните. Факлите бяха загасени. Виното бе изпито. Житните класове бяха изронени. Двата каменни обелиска бяха на високото ложе на боговете, а венците им бяха черни, като че ли опърлени и съвсем повехнали. Треперех, защото ми беше ужасно студено.

Стори ми се, че и тримата се събудихме в един и същ миг. И на трима ни се бе привидяло някакво каменно ложе в дълбока могила. После усетихме, че възглавниците ни бяха прекалено твърди и че телата ни тежаха като олово. Седнахме, държейки се за главите и се погледнахме един друг.