Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Сън ли бе всичко това? — попитах аз.

Старецът поклати глава:

— Не, това не беше сън. Нима бихме могли да сънуваме един и същ сън?

Лукумонът от Волтера каза:

— Видяхме забуленото божество. Нима е възможно да сме все още живи?

— Явно това е знак за настъпването на края на времената ни — отвърна старият лукумон. — Гради се нещо ново. Възможно е ние да сме последните лукумони.

Другият лукумон приповдигна покривалото на входа на шатрата и погледна навън.

— Небето е облачно — съобщи той. — Утрото е хладно.

Влезе прислугата с топло мляко и мед. Донесоха и топла вода, за да измием лицата си, ръцете и нозете си. Забелязах, че хитонът ми беше целият изпоцапан, сякаш от носа ми бе текла кръв.

След това прислужниците отвориха широко входа на шатрата. Небето наистина бе много облачно. Около шатрата се бе насъбрала отново тълпа. Духна ветрец и залюля завесите от двете страни на отвора. Аз излязох навън, паднах на колене и целунах земята. После се изправих и вдигнах ръце високо нагоре. Облаците започнаха да се разпръскват. Иззад тях се показа яркото слънце и на мен ми стана изведнъж приятно топло. Ако досега не бях уверен в себе си, то и последните ми съмнения се изпариха. Небосводът, моят баща, ме бе признал за свой син. Слънцето, моят брат, нежно ме прегръщаше. Беше се случило чудо.

Надвиквайки усилващия се вятър, тълпата крещеше:

— Лукумонът, лукумонът е с нас!

Хората размахваха зелени вейки пред мен. Продължаваха да викат и да ме възхваляват. Двамата други лукумони, моите спътници, се приближиха до мен и ме заметнаха със свещен плащ. Обзе ме упойващо спокойствие, радост нахлу в душата ми, сърцето ми омекна. Вече не чувствах душата си опустошена. Не мръзнех от студ.

Това е всичко. Разказът ми приближава своя край. Камъче по камъче бях събирал миналото си, а сега отново ги върнах всичките в черната пръстена чаша пред статуята на богинята. По тях ще мога някой ден да узная кой съм, когато отново се върна, когато отново поема по свещената стълба, спускаща се по билото на планината. Там отново ще взема чашата в ръцете си. Тогава сигурно пак ще духа силен вятър.

Ето това е, в което вярвам. Ръцете ми треперят. Дишането ми е хрипливо. Останалите ми десет години ще отлетят бързо. Народът ми живее в охолство и безгрижие, добитъкът се увеличава, нивите дават добра беритба, жените раждат здрави деца. Научих хората си да живеят честно — винаги, дори и когато няма вече да бъда сред тях.

Понякога, когато ме молеха да им предскажа бъдещето, аз казвах:

— За това си има авгури, които умеят да гадаят по животински вътрешности, има и жреци, които гадаят по мълниите. Вярвайте им. Не ме занимавайте с дреболии.

Оставих съвета на града да се занимава със законите, а те да се утвърждават от народа. На съдиите наредих да съдят по съвест и справедливост, като поставих едно-единствено условие:

— Законите да защитават слабите пред силните. На силните не са им нужни покровители.

Когато говорех това, мислех за Ханна, тази, която ме обичаше. Мислех за нероденото си дете, което тя бе отнесла със себе си. Те бяха слаби и аз не бях съумял да ги защитя. Търсих ги дълго и навсякъде където бе възможно, дори в самата Финикия, но усилията ми се оказаха напразни.

Чувствах как вината ме изгаря и се молех:

— Ти, който стоиш над земните богове, ти, който не показваш лицето си, ти, недосегаеми! Единствен ти можеш да изкупиш греха ми, единствен ти можеш да поправиш престъплението ми! Ти можеш да върнеш времето назад, можеш да събудиш мъртвите! Поправи нанесеното от мен зло и ми дай покой! За себе си не искам нищо друго. Остатъкът от живота ми принадлежи на моя народ. Да, аз дори се чувствам уморен от този затвор, от това тяло, в което съм принуден да бъда. Кълна се, че последните си години ще посветя изцяло на хората около мен. Прояви милосърдие, всесилни и незнайни! Нека нищо лошо никога не сполетява Ханна и детето ми, ако все още са живи! Те нямат никаква вина за моето малодушие…

И ето че стана чудо. Вече три години бях живял като лукумон сред народа си, а през лятото на четвъртата година двама скромни странници, мъж и жена, ме помолиха да ги изслушам. Бяха пристигнали съвършено неочаквано. Изведнъж видях пред себе си Ханна! Това наистина беше тя, познах я веднага. Тя покорно наведе глава пред мен, както и мъжът до нея. Ханна се бе превърнала в здрава и стройна жена и носеше селски дрехи. Когато очите ни се срещнаха, видях познатия ми тъжен и дълбок поглед.