Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Бях радостен, че нещата с Мисме се уреждат по благоприятен начин и че Ларс Арнт се гордее с нашето познанство. Разбира се, той заслужаваше истинско щастие, стига дъщерята на Арсиное да бе в състояние да му го дари. Но Мисме ми се закле, че ще бъде по-мъдра от майка си и винаги ще бъде вярна на съпруга си. Тя прибави, че не била виждала по-красив мъж от съпруга си. Впрочем не можех да бъда напълно сигурен в клетвата й поради простата причина, че момичето не сметна за необходимо изобщо да дава такава клетва. Предполагах, че животът на Ларс Арнт с жена като Мисме едва ли би бил спокоен.

Езерото бе прозрачно като стъкло. На залез-слънце жреците издигнаха свещена шатра до самия му бряг. Пред нея седнаха жени и започнаха да мелят с ръчна мелница жито от последната жътва, за да изпекат хляба на боговете. Мрежите бяха приготвени за хвърляне в езерото — според обичая трябваше да се наловят рибки с червени очи — това бяха рибите на боговете. След това принесоха в жертва на боговете теленце, козле и прасенце и запалиха голям огън. Жреците мърмореха под носа си свещени заклинания, за да бъде хлябът добре замесен и изпечен, а месото да бъде приготвено така, както е било приготвяно от незапомнени времена до ден-днешен.

Чувствах как хладната вода на езерото изстудява земята. Вдъхвах аромата на повяхващата трева, на печено месо, на пресен хляб и свежи билки.

Най-сетне пристигнаха лукумоните. Зад тях вървяха прислужници, които носеха свещената посуда.

— Пречистен ли си? — попитаха ме те.

— Пречистен съм — отвърнах аз. — Очите ми са чисти, устата ми е чиста, ушите ми са чисти и ноздрите ми — също. Измих главата си и нозете си. Измих ръцете си. Облякъл съм чист хитон от най-чиста вълна.

Те се усмихнаха и казаха:

— Днес ти си домакин на пира, Турмс. Ти си Дарител и имаш право да извикаш две божества. Кого смяташ да повикаш при себе си?

Аз не се поколебах нито за миг.

— Длъжник съм на богинята — отвърнах. — Призовавам тази, която носи на челото си венец от бръшлян. Нейното истинско име е Туран.

Старият лукумон се престори на учуден от думите ми и проговори:

— Но ти сам ми разказва, Турмс, как богиня Артемида винаги ти е помагала в образа на Хеката и винаги е следила нищо земно да не ти липсва. Казвал си ми също, че си задължен и на родената от пяната Афродита, тази, на която се кланят в Ерикс. Самият ти ми разказа всичко това.

Аз отвърнах:

— Всички те са една и съща богиня, която се появява в различни образи пред различните народи. Истинското й име е Туран и символът й е Луната. Аз разбрах това. Избирам нея. Тя е тази, която призовавам.

— А кой ще бъде вторият ти гост? — попитаха те.

— Призовавам него, най-непостоянния от всички богове. Призовавам Волтумна. По-рано не знаех нищо за него. Не разбирах. Но сега най-сетне искам да го опозная. Благодарение на него морският кон е свещен, той е бил тук при самото създаване на битието. Неговият символ е Слънцето. Неговият знак е Химера, съществото с чудовищен образ.

Те престанаха да се усмихват и се спогледаха изплашени.

— Имаш ли представа какво всъщност искаш и кого призоваваш? — попитаха ме те.

Аз целият треперех от свещен възторг и се провикнах:

— Избирам го и го призовавам — него, Волтумна!

В същия миг завесата пред вратата на шатрата бе отметната и при ярката светлина на факлите видях високото ложе на боговете и два свещени обелиска, положени на двойни възглавници. За всеки един от нас тримата имаше поставено ниско ложе, насред шатрата бе поставена ниска маса и столчета. Виното бе вече смесено с вода. Забелязах и снопове от житни класове, съдове с плодовете на земята и вази със зелени вейки. На масата бяха поставени няколко венеца от цветя и клонки.

Лукумоните ми заповядаха:

— Увенчай боговете си!

Аз взех венеца от бръшлян, сложих го на един от обелиските и казах:

— Това е за теб, Туран, от мен, човека!

След това взех един венец от диви рози и го надянах на другия обелиск с думите:

— А ти, Волтумна, сам избираш венеца си. Вземи сега този дъхав венец от рози, който аз, Турмс, Безсмъртния, ти дарявам!

В този миг най-сетне осъзнах безсмъртието си. Защо се случи именно тъй и защо избрах венеца от диви рози, сам не зная. Но всичките ми съмнения се стопиха като мъгла и в душата ми блесна слънцето на безсмъртието.

Настанихме се, всеки на своето си ложе, около масата. На шията ми надянаха голям венец, изплетен от есенни цветя, горски плодове и дъбови листа. Свирачите взеха в ръце свиралата си, след това дочух подрънкване на струни и танцьорки и танцьори, облечени в свещени одежди, изпълниха пред шатрата танца на боговете. Поднесоха ни храна в древни черни глинени съдове. Приборите ни бяха златни двузъби вилици и древни кремъчни ножове. Пред всеки от свещените обелиски бе поставена чаша, кремъчен нож и златна двузъба вилица. Донесоха ни чорба от морски раци, калмари и риба. На масата бе поставено блюдо с печена риба от езерото — внимателно обезкостена. Сложиха и блюда с телешко, козе и свинско месо. Донесоха и кисел, и сладък сос.