Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Атлетът от Вейи бе извънредно храбър младеж и направи опит да се освободи. Но не успя и не му оставаше нищо друго, освен да се признае за победен. Той зарида от мъка и отпусна оръжието си. Ларс Арнт взе меча му и го запрати далеч от арената на боя. След това протегна ръка към противника си и му помогна да се изправи, макар очите му все още да сълзяха от пясъка и да не виждаше почти нищо.

След всичко това Ларс Арнт постъпи тъй, както навярно никога по-рано никой не беше постъпвал. Огледа се с премрежени очи, дишайки дълбоко, целият плувнал в пот и кръв, кимна доволно, след което отиде при авгура и преди последният да разбере намеренията му, Ларс Арнт дръпна свещения плащ от раменете му. Изуменият авгур остана неподвижен, облечен само с риза, под която се виждаха слабите му старчески крака. Ларс Арнт се приближи с плаща под мишница към Мисме, преряза с меча си превръзките на китките й, наведе се над каменното ложе и я прегърна, след което покри и двамата с широкия авгурски плащ.

Всичко се случи толкова бързо, че присъстващите, забелязали изумлението на авгура, избухнаха в смях, който дори се усили, когато Мисме показа голия си крак изпод плаща и размърда стъпало. Двамата лукумони се смееха до забрава, тъй че дори сълзи течаха по страните им, а другите пратеници се бяха превили и се удряха по колената. Дори и юношата от Вейи се смееше, когато напускаше арената, притиснал с две ръце кървящата си рана, тъй че кръвта бликаше между пръстите му.

Смехът донесе облекчение. Мисля, че никой, дори и самият авгур, не се обиди особено от постъпката на Ларс Арнт. Напротив, всички говореха по-късно, че така е било най-добре и че не би било подходящо за внучката на Ларс Порсена и за владетеля на Тарквиния Ларс Арнт да извършват публично обичайното жертвоприношение. Лично на мен ми се стори, че Ларс Арнт и Мисме се радваха един на друг под плаща и само се прегръщаха, отлагайки за по-подходящ момент жертвоприношението.

Когато бурята от смях утихна, Ларс Арнт отметна с рязко движение плаща. Двамата с Мисме станаха прави, хванати за ръце и загледани един в друг. Авгурът дръпна плаща си и го надяна на раменете си. След като чукна с кривия си жезъл двамата по главите доста по-силно, отколкото се полагаше, той ги обяви за съпруг и съпруга, а Тарквиния — за главен етруски град на следващата година. Усмихнати, младоженците напуснаха арената. Дадоха на Мисме сватбено наметало, с което тя прикри голотата си, а челото й бе увенчано с венец от мирта. Ларс Арнт също се облече. Аз побързах да отида при Мисме и я притиснах в бащинска прегръдка:

— Само да знаеше колко се страхувах за теб!

Мисме отметна назад глава, разсмя се високо и попита:

— А сега вярваш ли най-сетне, Турмс, че съм пораснала и поумняла?

Прошепнах на ухото й, че от този ден нататък трябва да ме нарича „татко“, да се държи с уважение и да не забравя, че всички я мислят за внучка на Ларс Порсена. Тя на свой ред ми разказа тихо, как полските братя се помъчили да я защитят от гнева на римляните, как се опитали да спасят и имението ми, но тълпата го подпалила, откраднали добитъка и унищожили посевите, когато станало известно, че съм избягал от затвора. За щастие Мисме и двамата старци успели да се скрият и да спасят живота си. В същата нощ тя изкопала от тайното място златната волска глава, отчупила единия рог и го дала на двамата стари прислужници, а другият на момчето, което отначало работеше в имението ми като пастирче, а после стана негов управник.

Едва успяла да скрие в дрехата си остатъка от златната волска глава, когато стражите на Вейи, които били забелязали заревото от пожара, пристигнали и щом видели Мисме, я отвлекли със себе си. Отнесли се към нея с уважение, макар един от конниците — младежът, току-що победен от Ларс Арнт — да я притискал здраво към себе си, докато яздели.

— Аз никак не се уплаших от всичко това — уверяваше ме Мисме. — Та нали и твоят управник беше влюбен в мен и непрекъснато се опитваше да ме прегръща и да ме целува, та само добих увереност, че наистина съм красавица, и вече не се стеснявах от погледите на мъжете. Но не си мисли, че не можех да се пазя! На никого не позволявах никакви волности. Само едно нещо не разбирам — защо по-рано не ми разказа колко благородни и колко красиви са етруските? Ако знаех всичко това, отдавна щях да искам да се преместим да живеем при тях. Тук животът е толкова по-интересен! — тя ме погледна с упрек. — Аз щях да съм научила вече езика им. Нима искаше да ме оставиш в Рим завинаги, татко Турмс? Не обичам Рим, а етруските се отнасят добре към мен и аз се чувствах много добре във Вейи. Тук, във Волсиния, е също много хубаво, макар да мислех отначало, че ще ме продадат като робиня. Красивите етруски жени ме научиха на много неща и ми показаха как да се грижа за кожата си и как да сресвам косата си. Твърдяха, че съм очарователна и че на мен се е паднала честта да участвам в свещеното състезание. — Тя се намръщи и добави: — Отначало мислех, че всичко се дължи именно на външността ми, но после разбрах, че съм избрана в твоя чест, тъй като са искали да изразят по този начин уважението си към бъдещия лукумон. Чух някои неща за теб…