Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Боговете се усмихваха и аз се усмихвах с тях, тъй като всичко се крепеше на лъжа. Та нали Мисме не беше моя дъщеря, ала всички я смятаха за такава! Изведнъж ме осени мисълта, че в света на хората лъжата не се отличава особено много от истината. Всичко зависи от това кое хората смятат за истина и кое — за лъжа и заблуда. Боговете стоят някъде по средата между правдата и лъжата. Взех решение да призная Мисме за своя дъщеря и да й забраня да разказва на когото и да било, че не съм истинският й баща. Достатъчно беше ние двамата с нея да знаем как стоят нещата.

Авгурът надяна на врата й черен кожен нашийник и я накара да седне на края на каменното ложе. Китките й бяха все още вързани със свещената вълнена лента. След това старецът даде знак с жезъла си да започне битката. Бойците се хвърлиха един към друг и всичко се случи тъй бързо, че първата схватка ми се стори странна и безредна. Едва успях да разбера какво става, когато двама окървавени юноши вече лежаха на земята, изпуснали мечовете си от ръце.

Съгласно древния обичай в първата схватка шестима заставаха срещу шестима, крайморските градове — срещу градовете във вътрешността на страната. Забраняваше се да се нанасят удари в гърба или в хълбока на борец, който стоеше откъм същата линия. След като си поеха дъх за няколко мига, бойците отново се хвърлиха един към друг, но вече петима срещу петима. Мечовете им блестяха, а щитовете им се блъскаха с трясък един о друг. Чуха се викове и стонове и скоро битката продължи само с осмина участници. Един от ранените бе успял да излезе от арената на боя, други двама се опитваха да се измъкнат. Пълзейки и оставяйки кървави следи зад себе си, четвъртият от ранените бе загубил щита си и меча си, а бе изгубил и пръстите на ръката си, петият лежеше по гръб, от устата му течеше розова пяна — сигурен знак, че бе получил дълбока рана в гърдите, шестият от ранените се намираше под защитата на авгура, но все още стоеше на колене и размахваше меча си.

Скоро бойците, които продължиха битката, останаха само четирима и сред тях беше и Ларс Арнт. Те си хвърляха изпитателни погледи, а очите на Мисме бяха впити във владетеля на Тарквиния. Самият аз стисках с всички сили тоягата си, желаейки ако не победа за Ларс Арнт, то поне да не бъде смъртно ранен. Известно време противниците стояха един срещу друг в различните краища на арената, но скоро най-нетърпеливият се втурна към противника си. Последният го отблъсна с щита си и заби меча си в долната част на корема му. Третият от воините се възползва от благоприятния момент и се хвърли към атакуващия, за да го удари в гърба. Той не искаше да го убива, а само да го рани и да го накара да напусне боя.

Оттук нататък всичко се разви стремително: десет от най-красивите и смели младежи на Етрурия бяха победени. Някои от тях щяха да умрат от раните си, един щеше да остане с осакатена ръка. Само Ларс Арнт и борецът на Вейи не бяха ранени и продължаваха боя. Беше настъпил решителният миг. Сега изходът от сражението ще се реши в зависимост от това, кой от двамата владее по-изкусно боя с меч, кой е по-издръжлив и невъзмутим.

Двамата не бързаха. Те разбираха, че нетърпението би им донесло поражение, и затова само се обикаляха един друг и не се изпускаха от поглед. Но все пак и двамата хвърлиха светкавични погледи към Мисме, която ги следеше със затаен дъх. След това юношата от Вейи се хвърли към противника си. Щитовете се удариха с глух тътен един в друг, а от мечовете изхвърчаха искри. Никой не се оказа победител от тази схватка. След като си размениха мълниеносно десетки силни удари, и двамата отстъпиха, за да си отдъхнат. От прасеца на Ларс Арнт течеше кръв, но той се намръщи сърдито, когато авгурът понечи да го предпази и ето че юношата от Вейи изгуби за миг бдителността си, Ларс Арнт се нахвърли и заби меча си някъде под щита му. Воинът се отпусна на едно коляно, но държеше щита си вдигнат и се защитаваше ловко и умело, тъй че Ларс Арнт трябваше да отстъпи. Дълбоката рана в слабините не позволяваше на пратеника на Вейи да се вдигне на крака, но той яростно отхвърли с меча си подадения му от авгура жезъл в знак на защита, и погледна отново към Арнт.

Ларс Арнт бе принуден да продължи боя въпреки нежеланието си. Той, разбира се, съзнаваше много добре, че противникът му е по-добре подготвен, по-опитен и по-издръжлив. Ето защо Арнт взе решение да завърши колкото се може по-скоро схватката — преди ръцете му да престанат да го слушат. Той се хвърли в нападение, държейки ниско щита си, за да защити слабините си. Но юношата от Вейи отвърна ловко на удара и като изпусна само за миг меча от ръката си, взе шепа пясък и я хвърли в очите на Ларс Арнт, за да го ослепи. След това бързо хвана меча си и го насочи към откритата гръд на противника си. С всички сили нанесе удара си, след което падна изнемощял на земята. Ларс Арнт успя в последния момент да отблъсне нападателя и да отскочи встрани, тъй че мечът на противника се заби в хълбока му. Най-сетне имаше възможност да удари с края на щита си съперника си по шията, или да отреже пръстите на ръката му, държащи меча, но той се задоволи само да настъпи с крак ръката на юношата, която все още стискаше меча, и притисна с щита си лицето му към земята, без да му нанася удар. Това беше благороден жест, тъй като само миг преди това Ларс Арнт бе смъртно заплашен от същия юноша и единствено по щастлива случайност бе останал жив.