Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Но тълпата около нас растеше, много хора дишаха тежко и учестено, уморени от дългия бяг. Повечето бяха облекли набързо празничните си дрехи и горяха от нетърпение да ме видят. Скоро към нас се приближиха авгурите с извитите си жезли и жреците, които притискаха към гърдите си свещени плочки от изпечена глина с издълбани по тях стихове и имена на богове. Тълпата отстъпи, за да им стори път, и те се приближиха към мен, желаейки да се вгледат в лицето ми, но изведнъж над главите ни се струпаха облаци и аз се озовах в сянката им. Единствено планината на богинята бе осветена от слънчевите лъчи.

По-късно научих, че този ден съвсем не е бил лек за жреците. Те бяха спорили безкрайно много, тъй като, макар и сред тях да имаше посветени, които знаеха, че аз непременно ще се появя в Клузиум, никой не можеше да каже със сигурност дали съм лукумон или просто син на Ларс Порсена. Последното обстоятелство дори само по себе си беше възрадвало жителите на града. Разбира се, много от посветените бяха получили достатъчно знаци и многочислени знамения, но всичко това не стигаше, за да бъда признат за лукумон, още повече, че самият аз нямах намерение да се обявявам за такъв. Спорът им можеше да бъде разрешен единствено от двамата все още живи лукумони, които се намираха в страната на етруските. Като допълнителна трудност се яви и обстоятелството, че много от просветените тиренци бяха престанали да вярват в съществуванието на свещени лукумони. Това неверие бе особено разпространено в крайморските градове, където силно се чувстваше гръцкото влияние.

Жреците имаха желание да ме отведат настрани, за да поговорят насаме с мен, но им попречиха ликуващите граждани, които тръбяха с тръби, биеха медни цимбали и размахваха кречетала. Юношите донесоха със смях и песни носилката от храма, която бе украсена с мирта, теменуги и бръшлян. Те се приближиха безстрашно към мен и почти ме накараха да седна върху двойната, свещена постеля, когато аз се опомних и ги отблъснах.

Флейтите и барабаните изведнъж млъкнаха. Юношите ме гледаха със страх и разтриваха раменете си, макар да ми се стори, че когато ги отблъсвах, аз едва-едва ги бях докоснал. Наведох глава и се отправих пеша надолу по свещената стълба. В този миг облаците се разсеяха и слънцето отново заблестя. Лъчите му осветиха стълбите пред мен. Когато те заиграха и по косите ми, тълпата отново възкликна:

— Лукумонът е при нас!

В тези думи нямаше ликуване, нямаше дори и прекалена радост — хората просто ми отдаваха божествена почест.

Жреците ме последваха мълчешком, а зад тях тръгна и народът. Лицата на всички бяха съсредоточени и хората гледаха да не се бутат, разбирайки тържествеността на случилото се. Аз пристъпвах, без да бързам, към долината, прекосих я и се покатерих по отсрещното възвишение към вратите на града си. През всичкото време слънцето осветяваше лицето ми и топъл вятър галеше тялото ми.

Цялото това прекрасно лято прекарах в тишина и уединение в дома, който получих от градските управители. Грижовната прислуга винаги беше наблизо, когато имах нужда от нещо, и изчезваше, когато исках да остана сам. Научих се да се вслушвам в себе си. Дълго беседвах с жреците и те ми разказваха за нещата, които трябваше да зная като син на Ларс Порсена. Те често ми казваха:

— Ако ти наистина си лукумон, знанието живее в теб, а не в нас.

Това лято бе най-щастливото в живота ми. Бях изпълнен с добри предчувствия и се стремях да се опозная. Посветените разказваха за раждането ми, за това, че се бях появил с лице, забулено в пелена. Имало и други знамения, по които жреците познали, че се е родил лукумон, и казали за това на родителите ми. Но Ларс Порсена винаги им отговарял:

— Въпреки многобройните изкушения, на които бях подлаган, никога не се нарекох лукумон, тъй като не съм такъв. Разумът, мъжеството и чувството за справедливост — ето това е главното, което отличава достойния човек от страхливеца или глупака. Достойният управител трябва да състрадава на страдащите, да поддържа слабите, да умее да възпира нахалниците, да не насърчава користолюбците и да позволява на земеделците да се чувстват господари на земята, над която се трудят от сутрин до вечер. Той трябва да защитава народа си от грабители и всякакви други негодници. Всичко това е достатъчно и само то е нужно, за да бъде човек добър управник на Клузиум. За да се усвоят тези правила, не е нужно човек да бъде лукумон. Но ако моят син наистина се е родил такъв, той трябва сам да открие себе си и своя град. Тъй са постъпвали лукумоните в древните времена. Никой не може да бъде лукумон само по произход. Чак когато достигне четиридесет години, лукумонът намира в себе си сили да се самоопознае и се сдобива с признанието на другите. Ето защо, съм длъжен да се откажа от сина си.