Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Тя почука силно на вратата. Появиха се стражите, които носеха каца с вода, а след тях — ковачът, който сне оковите от ръцете ми. Старата весталка ми заповяда да смъкна от гърба си мръсните дрехи и собственоръчно ме изми от главата до петите. Косите ми намаза със зехтин и ги сплете на плитки. Всичко това тя извърши нежно и удивително ловко. След това весталката се пресегна към стража, който и подаде една кошница, и извади от нея хитон от най-тънка вълна. Накара ме да го облека. На плещите ми весталката заметна кафяв плащ, подобен на нейния, и най-накрая ме увенча с венец от лъскави дъбови листа.

— Ето че си готов — каза тя. — Но помни, заминаването ти трябва да бъде пазено в дълбока тайна. Народът не трябва да научава нищо. Тези, които са посветени, са дали обет за мълчание. Бързай, божествени елене! Полските братя те чакат и ще те отведат до самите гранични стълбове, на другия бряг на реката. Ако в града плъзнат слухове за изчезването ти, ще се опитам някак да успокоя народа. Помни, никога по-рано не се е случвало нищо подобно — консул да отмени вече дадена смъртна присъда. Все пак надявам се римляните да не научат нищо.

Тя ме изведе от влажната тъмница и робът страж ни отвори вратите. Когато минавахме през тях, той поздрави почтително весталката. Площадът беше пуст и гъста мъгла се стелеше наоколо, тъй че полските братя, загърнати в сивите си плащове, ми приличаха на призраци.

— Виж, Турмс — рече весталката, — боговете наистина се грижат за теб. Те забулиха града с мъгла, за да улеснят бягството ти…

Тя ме побутна леко напред и аз повече не се обърнах към нея, тъй като знаех, че не са й нужни моите благодарности. Мъглата наистина беше някак необичайна, тъй като заглушаваше и шума от стъпките ми. Полските братя ме наобиколиха и когато тръгнахме, те ме поддържаха с ръце — явно бях много отслабнал по време на болестта в затвора.

Стражите на моста се отвърнаха от нас, когато забелязаха, че се приближаваме подобно на сенки. За последен път минавах по римския мост и вдъхвах миризмата на конски и кравешки изпражнения по него, за последен път слушах скърцащите дъски под нозете си, същите дъски, по които бяха стъпвали хиляди и хиляди нозе. Мъглата беше толкова гъста и неподвижна, че не можах да видя водите на Тибър и до мен достигна само ласкавият и спокоен плясък на водите му. Реката като че ли се прощаваше с мен.

Исках да се отбия до имението си, за да го погледна за последен път, но полските братя не ми позволиха, а казаха тихо:

— Не се вълнувай за полетата. Не се вълнувай за робите. Не се безпокой за добитъка си. Ще се погрижим за всичко, обещаваме ти. Не се отбивай от пътя си.

Те постлаха плащовете си до последния пограничен стълб на север и седнаха на влажната от росата земя, като ме обкръжиха. Мъглата започна да се вдига и повя лек ветрец. Полските братя извадиха отнякъде ечемичена питка, разделиха я помежду си, но на мен не дадоха нищо. След това пиха вино от някакъв глинен съд, но отново не ме нагостиха.

Северният вятър се усилваше и скоро от мъглата нямаше и следа. Над главите ни засия утринното слънце. Тогава братята станаха и ми подадоха една торбичка с хляб и вино за из път, след което аз внимателно пристъпих в етруските земи. Нещо в дълбините на душата ми ми подсказваше, че всичко върви както трябва. Северният вятър повя в лицето ми и аз усетих как кръвта във вените ми се раздвижи, макар местността, в която се бях озовал, да ми беше непозната.

Пътят ме водеше на север. Бях съвсем свободен, отърсил се от тежестта на предишния си живот като от ненужно бреме. Болестта ме беше напуснала и аз се чувствах лек като перце и сякаш не вървях, а летях. Слънцето сияеше възхитително, очите ми блуждаеха из бездънното синьо небе, гледаха радостно към блестящата зелена трева. Вървях и се усмихвах, а пролетта ме съпровождаше, птиците пееха, ручеите бълбукаха. Понякога ръмеше топъл пролетен дъждец…

Свърнах от широкия път и закрачих по тесни пътеки. От време на време се спирах до някой извор, за да си отдъхна, и слушах свирките на пастирите. Вървях на север. Ята от птици се виеха над главата ми, а сутрин ме събуждаха крясъците на дивите гъски.

Целият тръпнех, предвкусвайки скорошната радост и щастие. Не мислех за нищо особено и не очаквах нищо, но някакъв глас сякаш ми нашепваше, че вървя в правилна посока — там, където най-сетне ще позная себе си. Не се опитвах да се вглеждам много напред, тъй като разбирах вече, че ще дойде време и всичко ще ми бъде разкрито. Бях безгрижен като птиците над главата ми.