Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Не бързах. Почивах си в колибите на пастирите и в бедните къщурки на земеделците. Понякога ми се случваше да преспя и под открито небе, по склоновете на напечените от слънцето хълмове. Пиех вода от изворите и все още ядях от хляба на полските братя. Чувствах как крепна и как в жилите ми потекоха отново сили. Като че ли се бях подмладил и повече не ме мъчеха съмнения, а с всяка крачка тялото ми се отърсваше от отровата на миналото. Нищо не ме гнетеше, от нищо нямах нужда и не мислех за нищо…

Най-накрая на хоризонта се издигнаха планини, над които се носеха бели купести облаци, а след това видях плодородни поля пред себе си, долини, лозя и сребристи маслинови дървета. Недалече на едно възвишение се беше прострял град. Разгледах добре обраслата му с трева каменна стена, каменната арка на вратата и разноцветните покриви на къщите. Нозете ми затрепериха и този трепет сякаш се усети в земята под мен. Но аз не влязох в града, тъй като знаех много добре, че трябва да се покатеря на върха на съседната планина. Тръгнах нагоре, пробивайки си път през храсталаците, плашейки птиците, които излитаха изпод краката ми. Пред бърлогата си се припичаше лисица, но щом ме видя, тя скочи и се шмугна в храстите. Усещах, че наоколо има много диви зверове… След това чух пукот на съчки и пред мен застана горд елен с изумително красиви рога, който се понесе леко нагоре по склона. Аз се спъвах о камъните, плащът ми се раздра от дивите къпини, дъхът ми се учести, но продължавах да пълзя, помагайки си с ръце. Чувствах, че светинята е вече съвсем наблизо. Най-накрая се спрях, изправих се и се усмихнах. Вече не бях сам, а бях станал част от тази гора, от тази планина, от това небе, от тази земя и от този въздух.

Видях гробниците със свещените обелиски пред тях, видях навесите на живописците и каменоделците. Видях и свещената стълба, но не се спрях, а продължих, тъй като исках да се изкача още по-нагоре, там, където духаше поривист вятър. Небето над главата ми беше безоблачно, но този вятър шумеше в ушите ми така, както щеше да шуми след много години — когато в съвсем други одежди щях да се изкача по стълбата към могилата си, донесъл в черна глинена чаша камъчетата на този живот. Дори и ако тези записки пропаднат, дори и ако паметта ми изневери, аз все пак ще си спомня някой ден историята на живота си, стига да погледна към камъчетата. Вятър, силен вятър ще духа и тогава, а небето ще си остане синьо и безоблачно.

Далече на север се ширнаха водите на езерото ми, моето красиво езеро, което блестеше пред сините планини. Познах го, стори ми се дори, че дочувам шума на тръстиката, вдъхвам познатия аромат на крайбрежните треви и пия от чистата му вода. После погледнах на запад — там, където като тъмносиня гугла се издигаше свещената планина на богинята. Най-накрая се обърнах към стълбата, обрамчена с изрисувани колони, и към свещения път, който водеше от долината нагоре по склоновете, осеяни с квадратни ниви, към града ми. Тази земя на зелените хълмове беше моята страна и страната на баща ми. Помнех я добре. Нозете ми и сърцето ми я познаха веднага, трябваше само да пристъпя към нея, и ми се струваше невероятно, че умът ми бе тънал в забвение толкова много години…

От радост паднах на колене и целунах земята, където се бях родил, целунах майка си и й благодарих, че след дълги странствания най-сетне бях намерил пътя към дома си.

По небето се носеше малък светъл облак. Аз тръгнах надолу, погледнах към тъмния жертвен източник и пристъпих към гробниците. Не се колебах ни най-малко. Положих ръката си на кръглия връх на една могилна колона, украсена с танцуващи елени, и прошепнах:

— Татко, татко, твоят син се върна.

След това седнах на топлата земя пред гробницата на баща си и ме обхвана чувство на покой и безопасност. Нищо вече не ме застрашаваше и аз с удоволствие разглеждах ярките статуи на богове по покрива на градския храм, осветени от лъчите на залязващото слънце. Без да усетя, бях заспал и се събудих чак сред нощ от тътена на гръмотевици. Отворих очи, видях зигзаговидни мълнии и по лицето ми се стекоха нежни дъждовни струйки. Гръмотевиците продължаваха да гърмят, а земята изведнъж затрепери — светкавица бе ударила върха на планината. Аз вдигнах тържествено ръце към небето и изиграх танца на бурята както някога, когато бях танцувал под проливния дъжд по пътя към Делфи.

Слънцето беше високо в небето, когато се събудих отново, разтреперан от студ. Скочих на крака и започнах да разтривам тялото си, за да се стопля. Забелязах, че ме бяха заобиколили неколцина живописци и каменоделци. Като видяха, че се бях събудил, тези хора, които винаги идваха тук да се трудят, отстъпиха уплашени назад, а стражът на гробницата дори вдигна заплашително оръжието си. В този миг към нас се приближи жрец на мълниите с венец на главата, облечен в широки свещени одежди. Той дойде при мен, смръщи вежди и се вгледа в лицето ми. После закри с лявата длан окото си и вдигна дясната си ръка нагоре, за да ме приветства.