Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

В същата година, когато съм навършил седем години, баща ми ме взел със себе си и ме отвел в Сибарис — най-цветущия сред всички гръцки градове в Италия. Той ме предал на един свой стар приятел със заръката да се погрижи за възпитанието ми, като същевременно забранил да ми се говори каквото и да било за произхода ми. Явно Ларс Порсена не е взел с лекота подобно решение — та аз съм бил единственият му син. Майка ми умряла още когато съм бил на три години, и баща ми нямал желание да се жени повторно. Но той беше сметнал за свой дълг да посвети сина си на народа си и да не избързва да ме обявява за лукумон, преди това да е напълно доказано и преди аз самият да съм намерил собствения си път.

Мисля, че е имал намерение да следи отдалече как раста и отдалече да се грижи за мен, без аз да подозирам, но неочаквани събития се намесили в неговите планове. Войната, която се разразила между Кротон и Сибарис, се бе оказала фатална за Сибарис и той бе направо изтрит от лицето на земята, та от четиридесетте му благородни рода се спасили само жените и невръстните деца, които успели да отплават с кораби към Йония, към Милет. Явно и аз съм бил с тях, тъй като не бих могъл сам да се добера до Етрурия, а в Сибарис, завзет от кротонците, би ме очаквала робска участ. Приятелят на баща ми загинал в защитата на града заедно с много други благородни мъже, макар за сибаритите да се говореше, че са изнежени и че са свикнали само на разкош и наслаждения. Преди да ме прати на път, той обаче спазил обещанието, дадено на Ларс Порсена, и въпреки тежките обстоятелства не разкрил на хората, с които бях отплавал, кой съм всъщност. Впрочем на другите явно не им е било до мен и моя произход — имали са достатъчно грижи и тревоги и без това. Когато се свършил траурът по разрушения Сибарис, жителите на този град се превърнали в досадни просители, от които всички искали да се избавят. През това време загинал и баща ми — ранен от разярен глиган по време на лов, той умрял от загуба на кръв в най-цветуща възраст — още ненавършил петдесет години. Мисля, че неговата слава ще живее вечно, поне дотогава, докато на земята все още има етруски.

Неговата неочаквана и странна смърт бе накарала някои хора да се замислят дали той все пак не е бил лукумон, макар да бе пазил всичко в тайна. Други пък твърдели, че Ларс Порсена не би могъл да бъде истински лукумон, защото е водил войни и че неговата смърт е наказание от боговете, тъй като се е намесил в политиката на Рим. В края на краищата глиганът е свещено животно на латините, по-старо и по-тайнствено от римската вълчица.

Посветените ме предупреждаваха с думите:

— Много владетели, дори управниците на големи градове, са започнали да употребяват титлата „лукумон“ като нагледен знак на властта си, без изобщо да са истински лукумони. Но това все пак може да бъде простено. Няма обаче нищо по-лошо от лъжливият лукумон, който се представя за истински и който се преструва дори пред себе си, че е действителен лукумон. Такъв човек лесно може да се свърже с боговете на мрака и да заблуди тези, които търсят истината. Но боговете рано или късно ще изобличат лъжата и народът му ще го накаже.

През това лято ме посетиха сестрите на баща ми. Те искаха да се запознаят с мен, но не се и опитаха да ме прегърнат, а децата им ме гледаха с широко отворени удивени очи. Увериха ме, че ще разделят с мен наследството на баща ми и всичките негови съкровища, без да искат никакво доказателство за произхода ми, но когато им казах, че съм се върнал в Клузиум съвсем не заради наследството си, те въздъхнаха с облекчение. Би им било трудно да убедят достойните си съпрузи, че е нужна нова подялба на наследството на Ларс Порсена, макар у етруските да е прието жените да са равноправни наследници с мъжете. Нашите жени са дотам самостоятелни и горди с произхода си, че и синовете им носят както името на баща си, тъй и името на майчиния си род. От лелите си най-сетне узнах пълното си име, което гласеше: Ларс Турмс Ларкхна Порсена, тъй като майка ми била от древния род на Ларкхна.

За нея говореха, че се отличавала с изключителна красота, но имала склонност към тъга, типична за най-старите етруски родове. Обичала особено много самотата. Баща ми пък произлизал от друг вид семейство — от много по-млад и по-многочислен род. Той получил правото да се ожени за майка ми чак когато извоювал военна слава и донесъл приказни трофеи в града си. Говореха също, че майка ми, още малко момиченце, подхвърлила веднъж ябълка на баща ми, когато се забавлявала заедно с другарките си край реката и го видяла да минава наблизо.