Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

През първия ден на празника бях отведен в дома на Съвета, където се събираха посланиците на дванадесетте града. Само двама бяха лукумони, петима други използваха тази титла, признавайки, че не са истински лукумони, един беше цар, избран от народа, а четиримата останали представляваха съветите на градовете си. Сред тях беше и посланикът на Клузиум. Някои от тези мъже бяха много млади, като например Ларс Арнт от Тарквиния, който беше дошъл тук на мястото на баща си. Всички носеха свещените плащове на градовете си. Те ме изгледаха с нескрит интерес.

Аз отметнах качулката на плаща, която скриваше лицето ми. В това се състоеше най-първото изпитание. Когато пратениците срещнаха погледа ми, всички те се опитаха едновременно да привлекат вниманието ми — правеха ми различни знаци с ръце, кимаха, усмихваха се или се мръщеха. Плащовете им бяха обърнати наопаки, за да не мога да позная кой от кой град е. Въпреки това аз веднага различих двамата лукумони. Очите ми сякаш сами се обърнаха първо към единия и после към другия. Не мога да обясня как, но наистина не ми представляваше никаква трудност да ги различа между останалите посланици. Дори се усмихнах при мисълта колко просто се бе оказало това изпитание.

Приближих се към тях и отначало склоних глава пред стареца от Волсиния, а след това пред тъмнокожия лукумон от вечно студената Волтера, снажен мъж на не повече от петдесет години. Може би го познах по погледа или по бръчките над събраните вежди. Той се държеше с достойнство и лицето му беше сериозно, дори леко намръщено, но пък старецът от Волсиния ми се усмихваше топло. След като поздравих с големи почести двамата лукумони, аз се обърнах и към другите представители на градовете и само им кимнах в знак на поздрав.

Лукумоните се спогледаха и станаха насреща ми. По-старият каза:

— Познавам те, Ларс Турмс. Можеш да се движиш свободно тук, докато трае празникът, можеш да ходиш където си искаш и когато си искаш из свещените или несвещените места. Ако искаш, можеш да взимаш участие в жертвоприношенията. Ако искаш — можеш да наблюдаваш състезанията. Всички врати ще ти бъдат отворени, няма да срещнеш затворени врати.

Лукумонът от Волтера докосна приятелски ръката ми.

— Не би било лошо да се подготвиш, Турмс — каза той. — Никой не може да те принуди да правиш каквото и да е, но такава подготовка няма да навреди на един истински лукумон. Та нали скоро ти предстои да узнаеш това, което не си знаел по-рано.

— Как трябва да се подготвя, татко мой? Как да се подготвя, братко мой? — попитах аз, обръщайки се и към двамата.

Старецът се засмя и отвърна:

— Това трябва да решиш сам, Турмс. Някои търсят самотата на гората, други — градските тълпи. Пътищата са много, но всички те водят към една и съща цел. Може би ще будуваш, може би ще поискаш да постиш. Бдението понякога помага на човека да види това, което той обикновено не би забелязал. Може и да се напиеш — докато краката откажат да те държат, да заспиш, а когато се събудиш — да се напиеш отново. Може би ще трябва да се любиш с жени, да изнемогваш от сладострастие и блаженство и да сънуваш пророчески сънища. Съжалявам, че аз самият съм толкова стар и не мога да повторя целия този път.

Лукумонът от Волтера каза:

— Светът на човешките чувства е извънредно богат. С негова помощ ще можеш да постигнеш върховно блаженство. Ако не беше умението да се наслаждаваме, щяхме да сме потиснати и тъжни и животът щеше да е еднообразен и безрадостен. Но помни, Турмс, че гладът, жаждата и неудовлетворените желания са също тъй способни да направят живота интересен. Всъщност всеки сам трябва да избере пътя си и аз не мога да кажа какъв ще бъде твоят, мога само да дам примери от собствения си път.

Те не ми казаха нищо повече, но по сияещите им лица разбрах, че в дълбините на душата си те вече ме бяха признали. За тях, истинските лукумони, аз бях ясен и те нямаха нужда от доказателства, но обичаят ги принуждаваше да ме изпитат и аз трябваше да се опитам да вникна в дълбините на същността си по време на есенния празник. Такъв беше тежкият дълг на всеки истински лукумон.

На следващия ден наблюдавах как в посивялата от старост колона пред храма на богинята на съдбата бе забит нов меден гвоздей. Цялата колона бе покрита с гвоздеи, някои от които бяха позеленели от времето. Но на колоната имаше още много място за нови гвоздеи, а това означаваше, че боговете все така са благосклонни към етруските градове.

През последвалите дни се обсъждаха външнополитически въпроси и хода на войната на Вейи против Рим. Цере и Тарквиния обещаха да поддържат жителите на Вейи с оръжие и с хора. Говореха и за гърците и за това, че рано или късно ще се наложи да се воюва с тях. Особено сигурен беше в това Ларс Арнт, давайки за пример Популония и Ветулония. Но думите му не намираха винаги отзвук. Нито един от лукумоните не взе участие в разговорите за войните, тъй като лукумоните се съгласяват на война само в изключителни случаи — когато опасността не би могла да се избегне по никакъв друг начин. Дори самото им присъствие на военен съвет ги лишаваше частично от божествените им сили. Докато останалите спореха, старецът от Волсиния ми шепнеше на ухото: