Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Изпихме по чаша вино и аз наистина се почувствах по-добре. От време на време лукумонът се вглеждаше внимателно в момичето, а то изобщо не го изпускаше от погледа си, сякаш чакаше нещо. След това в покоите влезе лукумонът на Волтера и ни поздрави. Старецът му наля вино в черна глинена чаша, погледна отново към момичето и каза:

— Стани, дете мое, и върви!

За мое най-голямо удивление момичето се усмихна, надигна се от постелята и започна да мърда стъпалата си. После седна, подпряно с ръце на ложето, и спусна краката си надолу. След известно колебание се надигна и направи неуверена крачка напред. Исках да стана и да го придържам, но старецът ме спря с жест. Тримата седяхме, затаили дъх, и гледахме девойката. Тя направи още една крачка, после още една и най-сетне тръгна да обикаля стаята, придържайки се с ръка за нашарената дървена стена.

През смях и плач тя викаше:

— Мога да ходя, вижте, мога да ходя! — После протегна към мен ръце и взе да прекосява неуверено стаята. Когато стигна до мен, падна на колене и започна да целува нозете ми.

— Лукумон! — шепнеше тя. — Ти си лукумон!

Както тя самата, тъй и аз бях изумен от неочакваното й оздравяване. Казах:

— Та това е чудо!

Старият лукумон се усмихна добродушно:

— Ти го извърши, силите дойдоха от теб, лукумоне!

Аз закрих лицето си с ръце:

— Не, не, не се подигравай с мен!

Старецът кимна на лукумона на Волтера. Той стана и отиде до преддверието. После извика:

— Влез и покажи очите си, ти, който вярваш!

Мъжът, който седеше все още там, влезе, притискайки с длани очите си. От време на време той отпускаше ръцете си, отваряше широко очи и възклицаваше. Накрая извика:

— Аз виждам! Аз виждам! — Дойде пред мен и ми се поклони, после вдигна ръка нагоре, за да ме поздрави с благоговение: — Ти го направи! Ти си лукумон! Аз виждам! Виждам те и виждам сиянието около главата ти!

Старият лукумон обясни:

— Този човек беше сляп от четири години. Той е моряк и веднъж, когато защитавал кораба си от пирати, някакъв брадат великан го ударил по главата. Брадата му закрила цялото небе. От този миг нататък човекът престанал да вижда.

Огледах се наоколо и реших, че съм препил от виното.

— Присмивате ми се — казах накрая. — Нищо не съм направил, тъй като нищо не умея.

И двамата лукумони заговориха в един глас:

— В теб живее могъща сила и ти можеш да се възползваш от нея… Разбира се, стига да поискаш. Време ти е сам да осъзнаеш, че си роден за лукумон. Ние отдавна вече не се съмняваме в това.

Гледах възторжените лица на момичето и на моряка, който доскоро не можеше да вижда, и не можех да повярвам, че оздравяването им се дължи на мен.

— Не! — продължавах да упорствам. — Не са ми нужни такива сили! Страхувам се от тях! Та аз съм само човек.

Старият лукумон се обърна към изцелените:

— Вървете си с мир и принесете благодарствени жертви на боговете. Помнете: давайте на другите и тогава и самите вие ще се сдобиете с блага!

Той протегна ръка за благословия. Те си тръгнаха. Момичето все още вървеше неуверено и затова изцеленият слепец я поддържаше под мишницата.

Лукумонът се обърна отново към мен:

— Ти си роден с човешки образ, ето защо не се и съмнявай — ти си само човек. Но помни още, че си и лукумон. Трябва само да съумееш да се приемеш такъв! Дошло е времето. Недей да упорстваш, не се самоизмамвай, тъй е безполезно и безсмислено. Твоите странствания са приключили.

— Раната зараства и кръвта спира да тече, когато докосваш болното място — рече младият лукумон — О, Турмс, ти ще се родиш повторно и отново ще се върнеш, знай това. Познай себе си и повярвай на съдбата, независимо от това кой си!

А старецът добави:

— Лукумонът притежава и способността да възкреси дори мъртвец за кратко време или дори за цял един ден, но за това е нужно огромно съсредоточаване и нито миг съмнение. Трябва да знаеш обаче, че подобно напрежение съкращава живота на лукумона, а мъртвият не се връща с желание във вече изстиналото си тяло. Тъй че избягвай да правиш подобни неща. Можеш да призоваваш духове и да им придаваш човешка или животинска форма, за да съумееш да разговаряш с тях. Истина е, че всичко това е мъчително за духовете — ето защо не ги викай, освен при крайна нужда. Не трябва да ги мъчим — иначе самите ние ще се подлагаме на страдания.

Лукумоните ми говореха ласкаво и доверително, а аз ги слушах и мислех, че сънувам. Спомних си как някога много отдавна помагах на Микон да превързва раните на пострадалите ни другари. От моето докосване раните зарастваха сякаш по-бързо и кръвта спираше да тече от разкъсаните артерии. Но всички тези хора бяха лекувани от Микон и на мен не ми идваше дори на ум, че съм помагал за оздравяването им с вмешателството си.