Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Тя се наведе и ме целуна леко по устата. Изтръпнах от студенината на устните й и същевременно усетих огъня на горещите й страни. Такива бяха чувствата ми, когато за последен път виждах лицето й и пулсиращата й бяла шия. Това бе последното ни виждане. Никога след това не сме се срещали — аз, Турмс, с нея, с Арсиное. Но и до ден-днешен сърцето ми трепва при спомена за последния ни миг.

Тази последна среща с Арсиное ме накара да се отнасям още по-спокойно към съдбата си. Всяка сутрин очаквах да чуя шума от насъбралата се на площада тълпа и тежките стъпки на ликторите, дошли с пръчките и брадвата, за да поднесат поредното зрелище на народа и да му отвлекат вниманието от препирните със сената.

Не вярвах особено на обещанието на Арсиное. Предполагах, че тя просто е искала да ме утеши, и не можех да си представя как изобщо би могла да ми помогне, на мен, обречения от закона на Рим, без да засегне собственото си положение, извоювано с толкова много усилия.

Но само след няколко дена вратите на тъмницата се отвориха и на прага се появи жената, която бях сънувал. Носеше кафява наметка, която покриваше и главата й. Гледаше ме през пръстите си, тъй че не можех да видя добре лицето й. Чак когато робът страж затвори зад нея вратата, тя се приближи до мен, вгледа се внимателно в лицето ми и най-сетне отпусна уморено ръка. Тогава я познах — тя беше най-старшата от весталките. Бях я виждал по-рано, по време на представленията в цирка, където тя винаги заемаше почетното място сред младите весталки.

Весталката се обърна към мен с приглушен глас:

— Ти си този, когото търся, и лицето ти ми е познато.

Аз паднах на колене пред нея и наведох глава. Тя се усмихна със слабата усмивка на стара жена, докосна мръсните ми коси и попита:

— Турмс, не ме ли помниш? Ние се срещнахме още в първия ден от пребиваването ти в Рим, а това беше преди цели девет години. Ти сам намери тогава свещената пещера и извора, уми се с ледена вода и избра венеца от бръшлян. Точно така трябваше да постъпиш и аз те познах веднага… Боговете все още ми доверяват съкровените си тайни и аз имам грижата жителите на града винаги да узнават волята на безсмъртните — особено ако Рим е заплашен от някаква опасност. Тридесет години вече поддържам свещения огън и ще го пазя до самата си смърт. Някога боговете ми откриха, че Рим ще го сполети голямо нещастие, ако ти бъдеш наказан със смърт тук. Не трябва да те убиват, не трябва да ти се налага несправедливо наказание. Ще бъдеш освободен, тъй като това е угодно на римляните, но помни, че Рим е и твой град.

Аз отвърнах:

— Животът ми в Рим не беше особено радостен. Тук познах само тъга и тревоги. Ето защо не се страхувам от смъртта.

Тя поклати леко глава:

— Скъпи сине, ти, който си длъжен да се върнеш, знай, че твоите странствания още не са се свършили. Не ти е време за забрава, не бива да си позволяваш бездействие. — Проницателните й черни очи бяха устремени към мен, докато говореше: — Забравата е най-голямото щастие. Но ти си дошъл на земята в човешки облик не само заради самия себе си. Беше длъжен да пътешестваш и да разглеждаш света, ала сега всичко ще се промени, тъй като нужното време изтече. Сложи на главата си венеца, който ти нося — венец от лъскави дъбови листа — и тръгвай на север. Натам трябва да тръгнеш, защото тъй е предначертано.

— Но нима не ме чака мечът на палача? — попитах аз. — Чакам отговора ти, о, мъдра жено!

Тя вдигна гордо глава:

— Зимата скоро ще свърши, а танцьорите на пролетта и на вълчия бог изпуснаха медните си щитове, сякаш някоя невидима ръка им заповяда да го сторят. Дванадесетте полски братя са наплашени, че виждат навсякъде множество плъхове и врани. Говорят още, че в твоите ниви никога не е валял град, а си имал достатъчно слънце и точно колкото трябва дъжд. Добитъкът ти не боледува от нищо, а овцете ти близнят. Зная, Турмс, твоят бог е чужд на Рим, но той вече толкова пъти ни праща предзнаменования, че римляните, които познават законите на боговете, разбраха: той е разгневен, задето си задържан тук. Моите съплеменници искат да живеят в мир с всички божества, но те невинаги знаят какви жертви и на кого точно да принасят. Преди известно време при мен дойде една жена, съпруга на един от най-почитаните ни сенатори, и ме помоли да се грижа за теб. Отначало не разбрах точно за кого ми говори, ала щом се досетих веднага проучих какво са направили с теб и каква е вината ти. За тази жена зная, че посвещава римските матрони в тайните на култа на богинята си, и аз изпитах срам, че не знаех нищо за теб, докато нейната богиня отдавана вече й беше открила съдбата ти. Строителят на мостовете погледна в книгите по моя молба и лесно намери мястото, където те бяха отвели. Сенатът трябваше да отстъпи, но само най-древните родове знаят истинската причина за това. Турмс, присъдата ти е отменена и дори няма да бъдеш наказан с камшик. Ала си длъжен да напуснеш незабавно Рим. Тръгвай на север. Там те чакат вече отдавна. Чака те езерото ти, чака те планината ти…