Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Въпреки уверенията усетих, че ме обзема отчаяние. Та как бих могъл в сегашното си състояние да защитя Мисме? Трябваше да се надявам единствено на нейната съобразителност и изобретателност. Обясних й шепнешком къде е закопана златната волска глава и й забраних да се опитва да я продава в Рим. Най-добре би било да опита да отчупи парченца злато от главата и да ги продаде в някой етруски град в случай на крайна нужда. Най-накрая я прегърнах, целунах я и проговорих:

— За мен се грижи моят дух пазител, тъй че не се вълнувай за съдбата ми, а от днес нататък се погрижи само за собствената си орис. Надявам се, че и ти си под закрилата на някое от божествата, което няма да те изостави в беда. Прощавай, Мисме!

Тя ми обеща да се държи предпазливо и да не идва вече в тъмницата, за да не привлича излишно внимание, след което се разделихме.

През следващата нощ сънувах странен сън — като че ли в подземието се появи прегърбена старица, която прикриваше лицето си с краищата на кафявия си плащ и ме гледаше през пръсти. В съня си аз я познах и й се доверих, но когато се събудих, не можех да си спомня коя всъщност беше тя. Все пак този сън ми даде нови сили и всели надежда в душата ми.

Една сутрин ми бе заповядано да се измия и да облека чисти дрехи. След това ме отведоха в дома на правосъдието и ми зададоха въпроси. Попитаха ме защо етруските, които бяха разграбили всичко наоколо, бяха забили свещени колчета в имението ми и го бяха пощадили. Отговорих, че сам не разбирам и не съм в състояние да отговоря на този въпрос, тъй като през това време бях в Сицилия, в редовете на тиренската войска. В края на краищата предположих, че всичко е защото имам много приятели етруски.

Беше хладна утрин и под столовете на консула и квестора бяха поставени мангали с въглени. В залата почти нямаше публика, тъй че никой не се погрижи да бъда показан на народа. Въз основа на собствените ми твърдения съдиите стигнаха до извода, че съм виновен в измяна през военно време. Единственото, което ги интересуваше, беше как да постъпят, за да могат да ме накажат със смърт — та аз не бях римски гражданин. Те стигнаха до извода, че пред закона всички са равни — още повече че аз владеех обширни земи на границата с Рим, което би ми дало възможност да получа римско гражданство, стига да го исках. Но не можеха да ме хвърлят от скалата на смъртта, тъй като, както споменах, не бях гражданин на Рим. Ето защо решиха, че трябва да бъда умъртвен с отсичане на главата, макар да не заслужавах такава милост, понеже бях предател. Изпълнението на присъдата беше отложено — с надеждата да се посъбере малко народ, който да наблюдава събитието. Както е известно, римляните много обичат подобни зрелища и вечно изискват от сената подобни неща.

И така, бях обречен, римското право не познаваше помилването след произнасяне на присъда, а към народа не можех да се обърна за милост, защото нямах римско гражданство. Въпреки всичко не се боях и не вярвах в скорошната си смърт, тъй като бях изпълнен с надежда и радост от съня, който бях сънувал. Освен това помнех думите на Херофила: „Ти ще се върнеш и от затворените врати.“ Мислех, че след като умра, отново ще се появя на земята, и то почти незабавно, и ще продължа странстванията, търсейки себе си. Може би следващият ми живот щеше да бъде по-смислен. Опитвах се да не мисля за Ханна, тъй като не можех да й помогна. Вината бе стаена в сърцето ми.

Спокойствието и примирението, които излъчвах, направиха впечатление на стража, който все по-често и по-често се спираше да поразговаря с мен. Веднъж той ми направи свещен знак с пръсти и посочи към вратата, която бе оставил нарочно отключена. Бих могъл да избягам тогава, но се страхувах от предателство и освен това не исках чрез бягството си сам да докажа, че се чувствам виновен. Сигурно щях да бъда убит още в двора на затвора от другите стражи, а и дрехите на гърба ми издаваха, че съм затворник.

Произнесената над мен присъда си свърши работата — Арсиное чу за задържането ми. Мисме наруши обещанието, което ми беше дала, и отиде да разговаря с майка си и да й разкаже, че в най-близко време се очаква умъртвяването ми. Ето защо в един чудесен ден Арсиное се яви лично в затвора, придружена от възрастна матрона, явно съпруга на някой друг сенатор. И двете носеха кошници с храна за затворниците. Когато стражът отвори вратата на килията ми, тя се престори, че не ме познава, и каза на спътницата си:

— Този затворник е явно грък. Аз ще остана при него да го нахраня, а ти можеш да продължиш напред.