Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Аз отидох при Ларс Арнт заедно с десетина други жители на Тарквиния, които се бяха завърнали заедно с мен. Той изглеждаше много мрачен, но не ни упрекна нито с една дума, слушаше внимателно разказа ни и най-накрая ме помоли да остана малко насаме с него. Преди това обаче дари всички завърнали се воини с дарове.

Когато всички си тръгнаха, той каза:

— Най-смелият воин е безсилен пред съдбата. Пред нея са безсилни дори и боговете — имам предвид тези богове, които познаваме и зовем по име. А тези, които не познаваме и чиито имена за нас ще бъдат вечна тайна, са тъй високо, че може би единствени те биха могли да пренебрегнат повелите на земните съдбини.

Помолих го:

— Обвини ме, наругай ме, удари ме, ако искаш, за да смъкнеш непосилната тежест от душата ми, а и от собствената си душа!

Ларс Арнт се усмихна тъжно:

— Не е твоя вината, Турмс. Ти беше само пратеник. Обаче положението ми не е за завиждане, тъй като предводителите на нашите четиристотин рода са се разделили на два лагера и се обвиняват взаимно и тези, които са на страната на Гърция, винят единствено мен, че ги въвлякох в тази безсмислена война и развалих добрите им търговски отношения с гърците. Дори и атическите вази, които сме свикнали да поставяме в могилите на покойниците си и които може да се купят само чрез гръцки търговци, можем да си набавим вече само на баснословни цени. Но кой би могъл да предположи, че великият цар ще изгуби войната с елините? Всъщност аз съм сигурен в едно: няма нищо общо с това, че етруските взеха участие във войната на страната на Картаген. Гърците отдавна ненавиждат тиренските търговци и изпитват особена завист към тях. Така че не си струва да се унижаваме пред тях, тъй като нищо няма да спечелим от това. Те така или иначе ще издевателстват над нас и ще превъзнасят военните си победи — знаеш колко обичат да вирят носове… — Той сложи ръка на рамото ми и продължи: — Тук прекалено много хора са привикнали да се възхищават от гърците и от гръцкото образование. Прекалено много хора са усвоили гръцкия дух на съмнение и твърдоглавост, тъй типичен за елините. Само в най-забутаните ни градове хората живеят със старите свещени обичаи. Затова пък нравите по пристанищата са станали съвсем злостни и отровни и навсякъде се чувства разположение към победителя във войната. Тъй че не стой в Тарквиния, Турмс. Скоро ще започнат да те замерят с камъни задето ти, чужденецът, се намеси в работите на етруските.

Аз разгърнах плаща си и показах все още незарасналите рани. Бях засегнат от думите му и казах:

— А знаят ли тук колко пъти бях на косъм от смъртта, сражавайки се рамо до рамо с етруските? Повярвай, не е моя вината, че имах късмет и останах все пак жив!

Ларс Арнт изглеждаше озадачен и отбягна погледа ми. Той проговори:

— За мен ти не си чужд, Турмс. Но все пак още си чужд за тукашните хора. Разбира се, не мога да се похваля като баща си, че още от първия миг те разпознах, но от друга страна, не бих позволил и на тълпите да те замерят с камъни… Тъй че — махни се от Тарквиния, и то колкото се може по-скоро!

Дори когато ме гонеше от града, Ларс Арнт ме уверяваше в предаността си. Мина доста време, преди тарквинците да разберат, че гърците са завистливи и хитри, както и че са способни на подлост, за да се сдобият с това, към което се стремят. Местните търговци започнаха да губят кораби и цели складове из гръцките пристанища, но дори и тогава само най-далновидните осъзнаваха кой стои зад всичко това. Всъщност търговците често се вайкаха и хленчеха жалостно:

— Като че ли някаква невидима ръка ни е стиснала за гърлото и търговията ни замира. Задморските стоки са все по-скъпи и по-скъпи, а на нашите цената пада. По-рано този, който пращаше кораби със стока из моретата, забогатяваше и се радваше на живота, а сега е съвсем друго. Колкото повече сили и пари влагаме, толкова повече обедняваме.

Ларс Арнт беше тъй приказно богат, че когато ме отпрати от Тарквиния, и през ум не му мина, че всъщност не разполагам с никакви средства. Бях се превърнал в просяк, тъй като златната верига, подарък от Ксенодот, отдавна бе разделена на халки и продадена още в Куме, където ми се наложи да издържам и другарите си, а нащърбения си меч и щит трябваше да продам в Тарквиния. Ето защо аз тръгнах пеша към Цере. Чувствах се толкова изтощен, че не исках да се хващам на работа на никакъв кораб.

С настъпването на зимата военните действия между Рим и етруските земи бяха прекратени, тъй че не се страхувах от грабители. Вървях, без да бързам, и виждах само тъжни гледки наоколо — опожарени полета и овошки, изгорели къщи и белеещи се по земята кости на убити животни. Живописният и някога многолюден край се бе променил до неузнаваемост — дори и пастирите бяха отвели стадата си високо в планините. Печален беше пътят ми…